ЗИМНА ПРИКАЗКА
Сергей Козлов
- Нека да не отлитаме никъде, Ежко. Нека завинаги да си седим на нашата веранда, а зимата - вкъщи, а напролет - пак на верандата, и лете също.
- А на нашата веранда тихичко ще ѝ пораснат крила. И някой ден ние с теб ще се събудим високо над земята.
"Кой е този черничкият, дето тича там долу?" - ще попиташ ти. - "А до него - още един?"
"Та това сме ние с теб" - ще кажа аз.
"Това са нашите сенки..." - ще добавиш ти.
От заранта валеше сняг. Мечо седеше в гората върху един пън и броеше, и облизваше кацащите върху носа му снежинки.
Снежинките падаха сладки, пухкави и преди да се приземят, се завъртаха на палци... Ах, колко забавно беше!
- Седмата - прошепна мечето възхитено и с наслада облиза нос.
Но снежинките бяха омагьосани: те не се разтапяха, а оставаха все тъй пухкави в корема на Мечо.
- Ах, здравей, миличка! - посрещнаха шест снежинки своята приятелка, когато се оказа редом с тях. - Още ли е тъй тихо в гората? Мечо още ли си стои на пъна? Ама че смешно мече!
Мечо чуваше, че някой бърбори в стомаха му, но не обръщаше внимание.
А снегът падаше и падаше. Снежинките все по-често кацаха на Мечовия нос и усмихнато го поздравяваха:
- Привет, Мечо!
- Много ми е приятно - отвръщаше мечето. - Вие сте шейсет и осмата!
И се облизваше.
До вечерта излапа триста снежинки и му стана толкова студено, че едва се добра до бърлогата си и мигом заспа.
Присъни му се, че е пухкава, мека снежинка... И че каца на носа на някакво мече, и му казва: "Привет, Мечо!", а в отговор чува: "Много ми е приятно, вие сте триста и двайстата!"
Рам-пам-пам! - зазвуча музика. И Мечо се завъртя в сладък, вълшебен танц и триста снежинки се завъртяха заедно с него. Те се носеха отпред, отзад, над челото му, а щом се измори, го подхващаха и той отново кръжеше, кръжеше, кръжеше...
Цяла зима Мечо боледува. Носът му беше сух и горещ, а в корема му танцуваха снежинки. И едва напролет, когато в цялата гора звъннаха капчуци и долетяха птиците, той отвори очи и видя на табуретката Ежко. Ежко се усмихваше и мърдаше иглички.
- Какво правиш тук? - попита го Мечо.
- Чакам да оздравееш - отвърна Ежко.
- Дълго ли?
- Цялата зима. Като разбрах, че си преял със сняг, веднага си пренесох запасите при теб.
- И цяла зима стоя на табуретката до мен?
- Да, приготвях ти отвара и ти правех компрес от сухи треви на корема.
- Не си спомням... - каза Мечо.
- И още как! - въздъхна Ежко. - Ти цяла зима повтаря, че си снежинка. Така се страхувах, че ще се стопиш напролет...
© Сергей Козлов
© Мая Дългъчева, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2004, № 8 (57)
Преводът е направен по: Сергей Козлов. Правда, мы будем всегда? Москва: Сов. Россия, 1987.