ПРИСТАНИЩЕТО НА ЕМПЕДОКЪЛ
С човешките сенки седях
край железните маси. А малката улица
на рибари и рудокопачи сънуваше.
Пиехме земния мрак, който възлизаше
в кладенеца на къщните зидове.
Горе бе изходът, носещ спасение, зракът
умираше.
Пустош в очите. Чуждеещи
длани. Растеше мълчанието
в късния час. Отпиваше то
от щърбите чаши заедно с нас,
заслушано: честият полет
на лястовици между стрехите
заплиташе тихата мрежа.
Пристанът се люшкаше долу,
далеч в паметта: но там
в заревото на сярната гибел
висяха от светлите кръстове-мачти
сиви и мъртви платна.
Тука,
понесъл на плещи яркото лемноско слънце,
дойдох, край главата ми
стръвен облак пчели, ехтене
прииждаше откъм скалистата пустош
на Егея. Дрипав странстващ
бог, заговорих на сенките:
"Какво означава могъщият ход
на тази тъй близко заключена древност?
Не пое ли мъдрецът в далечните дни
там на възбог, себе си в жертва да хвърли?" Нощ
се търкаля, връхлита, нощ
като някога, ето:
в Непрогледното зърнахме -
разпуква се Етна, рана
кървящочервена, прастара. А под нозете ни
в земната сърцевина гигантски орел
приплясва с криле и
бликва пламтяща жарава от клюна му
и от очите. Бяло от гняв,
с мъртва риба изпълнено,
морето се движи, вика към сушата
вечното име: "Градът, Емпедокле,
се срива!"
На хълма - колоните каменни
дори не помръдваха.
Вятърът само захлопваше портите.
Слухтене: нощ...
Ала потънали чак до гърдите
в кървящата пак детелина,
крачат миньорите в здрача, слизат
към сярата. Утрото плъзва
из пустия град, настръхнало сред
железни отблясъци.
1960
© Ерих Аренд
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.09.2004
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008