ПОТЪВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА
Ще пея, докато гласът ми заглъхне в тръстиките
сред кафявия папур на жабите,
сред жълтите сламки на мравките, по които техният свят лъкатуши.
Ще чакам слънцето да ме огрява като следача на сцената -
само мен, тръстиката, жабата и сламката на мравката.
Защото приказката е безкрай
и войниците ще пресичат блатото,
ще потъват техните оръдия, заедно със звуците на живота.
Но те ще продължават.
Ще затъват чуждите пейзажи, ще затъва светлината, от която е направен светът.
А моята песен е като въжето на обесения.
Ще ме пренесе отвъд.
© Сашо Серафимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2007, № 4 (89)