Огнян Антов - Как българите останаха под извънземно робство

КАК БЪЛГАРИТЕ ОСТАНАХА ПОД ИЗВЪНЗЕМНО РОБСТВО

Огнян Антов

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Дами и господа съдии, избраници божии и негови наместници и заместници. Чест и почитания към вас, които сте се явили тук, в божието царство, иначе казано - на оня свят, чисти и неопетнени и ви е било възложено членство във Висшия съдебен съвет на Седмото небе. Извикахте ме, за да разберете и научите какво беше моето битие на белия свят, с какво бе свързано то и най-вече: как българите останаха под извънземно робство. Така. Слушайте... Беше време, когато българинът пъшкаше под ярема на извънземните нашественици, но се задоволяваше само да псува и да псува. А поробителите се питаха "защо" и никак не можеха да проумеят от какво е недоволен българинът, след като те бяха въвели във всяко българско семейство своя стандарт - компютри ли не щеш и прочие, роботите работеха вместо нас и прочие, и прочие. А вие знаете, че това го няма никъде в Европа! Но откъде да узнаят пък бедните извънземни, че българинът псува по навик и че думата "робство" е негов исторически комплекс? И прочие... И в това тежко време аз, чистокръвен българин, реших да разбунтувам масите с цел - освобождение. Обърнах се към духовете на предците ни и от тях научих, че такава работа се започвала с централен революционен комитет, който да обедини целия народ. Избрах тогава една колиба там, на Балкана, и поканих там Вестникар, Хъш, Хайдутин и Дипломатка. Може би ще ме запитате защо нямаше и някой ваш човек, искам да кажа - някой свещеник? Ще ви призная, че ние като народ с езически традиции по това време правехме опити да овеществим Божия син и затова църквите ни бяха претъпкани с извънземна апаратура, а свещениците смятаха, че, едва ли не, те са Господ и поради тази причина отказаха категорично да участват в главното събрание. И аз им теглих... един кръст в списъка и ги оставих на мира. И така, в уречения ден аз бях в уречената колиба и чаках да дойдат или извънземните, или уречените хора. Навярно се досещате, че като българин аз първо си мислех за евентуалното предателство, а подир това за евентуалния патриотизъм... Преди всички други пристигна Вестникарят. Този човек, както сигурно и предполагате, за страшно кратко време бе сменил страшно много вестници. Въобще тогава обратната пропорционалност беше принцип на българското вестникарство: колкото по-малко знаеш, толкова повече пишеш; колкото пò не разбираш, толкова повече съвети раздаваш; колкото повече вестници смениш, толкова по-малко доверие ти има обществеността... и тем подобни златни журналистически правила. В това отношение той беше чиста проба журналист, но явно - въпреки противоречието - и патриот. (Вестникарят влиза.) Парола?

ВЕСТНИКАРЯТ: България цяла сега нази гледа!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Влизай, брате, влизай! (Прегръща го.)

ВЕСТНИКАРЯТ: Да живей България!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Да живей! Сядай, сядай. Кажи ми местоработата си, за протокола.

ВЕСТНИКАРЯТ: До вчера работих в "Залез", от утре съм в "Зора".

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Аха.

ВЕСТНИКАРЯТ: Ти си председателят, нали?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Разбира се, ама че въпрос.

ВЕСТНИКАРЯТ: Аз... да питам. Както са ме учили. Ще ми дадете ли, господин председателю, едно интервю?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Как така интервю! Обстоятелствата изискват пълна конспирация!

ВЕСТНИКАРЯТ: Но нали ще искате от страниците на нашия вестник да обявя въстанието!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Е, и?

ВЕСТНИКАРЯТ: А аз още не съм постъпил на работа в него вестник!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Е, и?

ВЕСТНИКАРЯТ: Е - нали трябва да предложа на издателя нещо сензационно, за да ме ангажира!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Но така ще провалиш делото!

ВЕСТНИКАРЯТ: Глупости. Кой ще ми повярва?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Е, да... На теб - едва ли.

ВЕСТНИКАРЯТ: Извънземните са глупави, а друго е да видиш името си във вестниците, нали?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Какво име?

ВЕСТНИКАРЯТ: Твоето.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Е, да... И?

ВЕСТНИКАРЯТ (вади касетофонче и го слага пред Председателя): Тогава готови - старт... Господине, вярно ли е, че сте председател на БРЦК?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Да.

ВЕСТНИКАРЯТ: И ще вдигате въстание?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Да.

ВЕСТНИКАРЯТ: А възможно ли е тази новина да бъде просто една сензация, ако се има предвид името на журналиста, предложил я на читателя?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Не, това не е никаква сензация! Това е чистата истина!

ВЕСТНИКАРЯТ: Благодаря ви за това интервю.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Моля, заповядайте пак.

ВЕСТНИКАРЯТ (прибира касетофончето си; отива встрани, на себе си): Това ще ме спаси, ако се провалим.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Чувал ли си нещо за друг БРЦК?

ВЕСТНИКАРЯТ: Не. Защо?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Ако чуеш, нали знаеш какво трябва да правиш?

ВЕСТНИКАРЯТ: Да ги оплюя.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Именно.

ВЕСТНИКАРЯТ: Естествено. Гръмки фрази, големи заглавия, сензационни лъжи, ежеминутно оплюване... (Председателят кима, кима.) Нали това ми е професията? Я си представи на първа страница с ей такива букви заглавие от рода: ЕДНА ШЕПА БЪЛГАРЧЕТА СПРЕТНАЛИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ! Или пък: БЪЛГАРСКИ САБИ ЩЕ ПРОВЕРЯВАТ ИМАТ ЛИ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ЧЕРВА ИЛИ НЯМАТ!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Добре звучи. Малко абстрактно, ама...

ВЕСТНИКАРЯТ: Е, тъй е то. Съвременната журналистика е абстрактна.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Журналистчето, дами и господа съдии, приказваше повечко, но пък можеше да свърши работа... Скоро след него се появи и Хъшът. Окъсан, с дълги мръсни коси, но със запазен революционен дух и самосъзнание. Беше грохнал, защото преплувал Дунава, гонен от граничарите. Разберете ме правилно - това бе негов избор и не моя вина, тъй като аз предложих да забавим революцията до зимата, за да се използва замръзналият Дунав, но патриотизмът на този човек се оказа огромен. А на мен ми се струваше, че не патриотизмът, а гладът му беше огромен. (Хъшът влиза.) Парола?

ХЪШЪТ: България цяла сега нази гледа!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Влизай, брате! (Прегръща го.)

ХЪШЪТ: Да живей България!

ВЕСТНИКАРЯТ: Да живей България!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Да живей! Сядай. Дай си адреса, за протокола.

ХЪШЪТ: Вчера бях на Букурещката гара, утре съм под Гюргевския мост.

ВЕСТНИКАРЯТ: О, и ти като мене. И аз така - вчера тук, утре там.

ХЪШЪТ: Лесен е животът на вестникарите! Затрупано от неправди и лишения е хъшовското братство!

ВЕСТНИКАРЯТ: Че аз питах един наш член-кореспондент в Румъния и той ми каза: Българските емигранти в Румъния живеят по-добре от румънските имигранти... в Румъния.

ХЪШЪТ: Лъжа! И неистина е това ви твърдение, господине! Този ваш член-кореспондент е платен извънземен шпионин! Понякога ние, хъшовете, по цял ден трябва да се борим с бездомните псета за късче свиден хляб!

ВЕСТНИКАРЯТ: Да, но официалната извънземна политика гласи, че на емигрантите трябва да се отпускат помощи, за да не надигат гласа си в чужбина.

ХЪШЪТ: Обаче официалната извънземна политика не знае, че повечето хъшове имаме румънски жени с роднини, гладни до девето коляно, и че ние, техните мъже, биваме изхвърляни на улиците и оставяни да се скитаме немили, клети, недраги и да се борим с бездомните псета за късче свиден хляб!

ВЕСТНИКАРЯТ: Господи, вие сте били много зле. И аз се чудех защо не издавате вече вестници.

ХЪШЪТ: Как да издаваме, като трябва да се борим всеки ден с бездомните псета за...

ВЕСТНИКАРЯТ: Е какви патриоти сте тогава?

ХЪШЪТ (заплаква): Никакви, брате, никакви! Баби станахме ние, баби! Като достигнат до нерадото ми съзнание спомените за България, като ме обземат мислите за България, която с право всички наричат "Швейцария на Балканите" и зачета вестниците, пълни със статии за величайшето благоденствие на нацията ни при настоящия поробител, ми идва да се боря, да се боря за собственото си право на щастие и достойний живот, но, братя, мога да се боря единствено с бездомните псета за късче свиден хляб!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Защо тогава не се върнете в България, брате мили!

ВЕСТНИКАРЯТ: Защото, скъпи братко, той е в числото на онези наши сънародници, които избягаха от родината си по време на нейната дълбока криза, тоест малко преди да ни поробят извънземните. Той е от дамгосаните.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Не мога да проумея едно нещо. Аз желая освобождението на България от чист идеализъм, а ти, низвергнати българино, хвалиш поробена България. Тогава за какво се бориш?

ХЪШЪТ: Сега се боря, за да се върна в родината, после ще се боря да ни поробят пак извънземните.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Вие, уважаеми съдии, вече разбирате, че в БРЦК участваха хора със странни и парадоксални интереси, но поне бяха искрени... Следващият човек, който пристигна, не бе грамотен, не разбираше от политически кроежи и интриги и не можеше да даде по никакъв философски начин обяснение за своя собствен патриотизъм. Аз съм склонен да мисля, че този истински Хайдутин желаеше освобождението на България заради самата борба - явно борческият ген бе заложен дълбоко в наследствените му хромозоми. (Влиза Хайдутинът.) Парола?

ХАЙДУТИНЪТ: България цяла сега нази гледа!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Влизай, брате! (Прегръщат се.) Да живей България!

ВЕСТНИКАРЯТ и ХЪШЪТ: Да живей България!

ХАЙДУТИНЪТ: Да живей бе, юнаци! И аз туй думам!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Я си кажи семейното положение, за протокола.

ХАЙДУТИНЪТ: Какъв кол бе, момче?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Така се казва. Кажи си жената, децата.

ХАЙДУТИНЪТ: А-а... Една жена, девет деца, три прасета, двайсе кокошки - не, деветнайсе, вчера заклах едната - пет овци, една коза и една тъща. Тъста го уморих.

ВЕСТНИКАРЯТ (хили се): Селяндур...

ХАЙДУТИНЪТ: Ей, серсем! Не ми се смей, че ще ти дам ей сега една... революция!

ХЪШЪТ: Чакайте, братя! Мир, любов... и късче свиден...

ВЕСТНИКАРЯТ: Стига с тоя хляб! Шефе, дай му нещо да яде. (Председателят му дава хляб.)

ХАЙДУТИНЪТ: Ау, гледай го бедното. Бузите му залепнали за гърлото! Отде идеш, чадо?

ХЪШЪТ (докато преглъща): От Румъния, бачо.

ХАЙДУТИНЪТ: Че в Румъния нямате ли жени - да ви нахранят?

ХЪШЪТ: Имаме, бачо, ама то все едно, че нямаме.

ХАЙДУТИНЪТ: Как тъй - тука има, тука няма. Или имаш жена, или нямаш кого да биеш!

ВЕСТНИКАРЯТ (тихичко): Простак.

ХАЙДУТИНЪТ: Чувам ей, чувам! Ти и под носа си да говориш, пак чувам аз! И наум да кажеш нещо, пак ще го чуя. Такива уши има дядо ти - хайдушки. Ако знаеш ей с тези две уши колко пъти съм виждал таковата... бакърите... не бакърите - чиниите... хвърчащите чинии на онея шашавите... на отвънземните.

ВЕСТНИКАРЯТ: НЛО!

ХАЙДУТИНЪТ: Било е то, било! Не лъже дядо ти Иван! Веднъж с ей таквази чиния се бих, с ееей такваз!

ВЕСТНИКАРЯТ: Бил си се ти. Под полите на жена си.

ХАЙДУТИНЪТ: А, не с монаси! С отвънземните ти казвам. Аз с овчарския кривак, те - с бакъра! Ама ги направих дармадан. Изпотроших им всичките фарове!

ХЪШЪТ: Ето един настоящий герой! Гордей се, Българийо, че си го раждала, за да има кой да те защитава! Дай да те целуна!

ХАЙДУТИНЪТ: Аферим, момче, машаллах! И аз туй им разправям на момчетата в механата, ама не слушат.

ВЕСТНИКАРЯТ (насмешливо): На колегите!

ХАЙДУТИНЪТ: А тъй: в легиите! Като се изправя до онея ми ти маси, като погледна зверски в очите Тошо Пияндето, па като ревна: Ще ги колим, Тодоре! Ще ги колим, братлета! Тяхната отвънземна верица... (Става и се втурва към Вестникаря.)

ВЕСТНИКАРЯТ: Кажи му да спре, председателю!

ХАЙДУТИНЪТ (обръща се): Кой е предателят? Дайте ми предателя да му клъцна аз гръцмуля!... (Удря по масата.)

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Такъв беше Хайдутинът: агресивен, прост, велик и недостижим на приказки. Ако го слуша човек, ще каже, че няма битка, която да е минала без него и в която да не е изгубил я крак, я ръка, я друго и пак да е цял-целеничък, жив и здрав с бяла кожа като мляко. Но фактът си е факт - той обнадежди събранието почти толкова много, колкото... Дипломатката. Тя се появи, както и очаквах, последна и безспорно бе най-свежата вода в извора БРЦК, литературно казано. Защо най-много ни обнадежди ли? Първо, защото бе жена, и пето, защото в българската история няма случай на жена, взела възлово участие в организирането на революция и това ни навеждаше на мисълта, поне мен, че в нашето дело има нещо изключително, нещо предопределено, нещо, така да се кажа, истерическо. (Влиза Дипломатката. Председателят й целува ръка.) Парола, госпожо?

ДИПЛОМАТКАТА: Госпожица... Не се гаси туй, що не гасне! А, пардон... България цяла сега нази гледа!

ВСИЧКИ. Да живей България!

ДИПЛОМАТКАТА: О, разбира се, разбира се.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Родом от кой град сте, госпожице, за протокола?

ДИПЛОМАТКАТА: От Париж.

ВЕСТНИКАРЯТ: От Париж? И вие се борите за нашия народ?

ДИПЛОМАТКАТА: А защо не? Човек трябва винаги да прави нещо през свободното си време. А аз мразя робството.

ХЪШЪТ: Ето една настояща героиня! Ех, и жена ми да беше...

ВЕСТНИКАРЯТ: Да се бориш за свободата, мадам, не е ли вече демоде в Европа?

ДИПЛОМАТКАТА: О, напротив, сега тази мода е в разгара си.

ХАЙДУТИНЪТ (към нея): Знамето уши ли, моме?

ДИПЛОМАТКАТА: Ох, забравих. Трябваше да си оправям маникюра.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Братя, преди да започнем същинската работа, нека ви кажа защо се спрях на нея за наш дипломат.

ВЕСТНИКАРЯТ: Понеже е съблазнителна, а?

ХАЙДУТИНЪТ: Абе тъй като я гледам, якичка е. Лозето ще го прекопа като нищо.

ВЕСТНИКАРЯТ: Във всеки случай Западът ще ни помогне много повече благодарение на любовниците и връзките на една жена, отколкото на декларациите на нашите емигранти.

ХЪШЪТ: От името на емигрантите искам да заявя огромната си обида и разочарование от следующия факт, който, вярвам, ще направи горната ви забележка, господине, невалидна. Ние се отказахме да връчваме декларации на чуждите посолства в Букурещ, защото те ни ги връщат с учтива усмивка и ни смятат за луди да искаме освобождението на България.

ДИПЛОМАТКАТА: О, аз съм обходила всичките посолства в Букуреш, а и в Москва, Берлин, Париж, Рим, Лондон и прочие и никъде не срещнах съпротива, неприязън и липса на уважение, и трябва де ви кажа, че ей сега идвам от Британския парламент, където бях изслушана лично от неговия председател, на четири очи - той е един много мил и внимателен полувъзрастен лорд и...

ВЕСТНИКАРЯТ: И за какво си говорихте? Какво смята той по възточний въпрос?

ДИПЛОМАТКАТА: Ами той счита, че времето тук на Балканите е много хубаво, той обичал вашите курорти и червеното ви вино. Смята, че вашите българки са много красиви, но ние, французойките, ги превъзхождаме. Каза, че той често подарявал на внучките си същия парфюм, който ползвам и аз...

ХЪШЪТ: Но не говорихте ли за положението на бедната ни родина?

ДИПЛОМАТКАТА: Мисля, че спомена нещо, когато се обличах... пардон, докато си тръгвах.

ВЕСТНИКАРЯТ: Но какво смята той по възточний въпрос!

ДИПЛОМАТКАТА: Ами че за него такъв въпрос няма бе, господине! (Пауза.)

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Братя и сестри, моля ви, седнете около масата, за да открия главното събрание на Българския революционен централен комитет... Те се настаниха, дами и господа съдии, аз ги накарах да се закълнат в лоялност към святото дело и им предложих следния дневен ред. Първа точка: създаване на устав. Втора точка: направо на въстанието. Беше приет с два гласа "за", два "против" и един "въздържал се".

ВЕСТНИКАРЯТ: Вижте. Във всяка цивилизована страна революционният устав започва с това, в името на какво се борим.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Точно така. Затова аз предлагам следния текст: "В името на единното и свято освобождение на потиснатата ни и онеправдана нация от мерзкия поробител..."

ХАЙДУТИНЪТ: Чакай бе, момче. Кажи си го простичко. Борим се, за да изколим отвънземните!

ХЪШЪТ: За късче свиден хляб!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Но, братя, не може то така - всеки да дърпа към себе си.

ВЕСТНИКАРЯТ: А какво ще каже парижанката?

ДИПЛОМАТКАТА: Пишете каквото щете, то си е ваша работа.

ВЕСТНИКАРЯТ: Как така наша-ваша? Или всички, или никой.

ДИПЛОМАТКАТА: Ама вижте какво! Ако ще ми надувате главата и ще ми губите времето, аз си тръгвам! Довечера имам билет за Миланската скала.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Добре, братя, успокойте се! Запазете силите си за борбата! Нека преминем към другата точка от устава. Разпределението на въстаническите сили. Хайдутинът да поеме хвърковатата чета.

ХАЙДУТИНЪТ: Тъй я. Няма само те да хвърчат.

ХЪШЪТ: Аз предлагам атакуващият корпус да се командва от дипломатката. Нека събере орда предани патриотки и напред.

ДИПЛОМАТКАТА: Нямам нищо против. Само ми кажете какви да бъдат костюмите.

ВЕСТНИКАРЯТ: Вашата рота, колежке, може и без дрехи. Ще е по-функционална.

ХЪШЪТ: Прав си, брате. Ще спестим и някой друг лев. За хляб.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Братя! Братя, вие отечеството ли ще спасявате или на пазар ще ходите!

ХАЙДУТИНЪТ: Така е. Засрамете се. Всички сме в първите редици, всички ще измрем на бойното поле, ако трябва!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Благодаря, господине.

ХАЙДУТИНЪТ: Но само ако трябва. Защото мен вкъщи ме чакат една жена, девет деца, три прасета - едното свиня майка...

ВЕСТНИКАРЯТ: Е, стига де, стига де. Не правим преброяване на населението... (Внезапно запищява някакъв звън. Идва от чантата на Дипломатката, но те не разбират в началото.) Някаква сирена!

ХАЙДУТИНЪТ: И моите хайдушки уши...

ХЪШЪТ: Ченгетата!

ВЕСТНИКАРЯТ (изплашен): А!? (Настава суматоха. Светкавично Хъшът и Хайдутинът вадят карти, почват да играят и дори се карат, Вестникарят разтваря чадър и тръгват да се разхождат под ръка с Дипломатката. Председателят става и поглежда през прозореца.)

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Не вярвам. Щом досега не са... (Неспокойни се скупчват около масата.)

ДИПЛОМАТКАТА: Оф бе, момчета... (Плюе си в пазвата. Звънът продължава.) Как ме изплашихте... (Бърка в чантата.) Ами че това е джиесемът ми. (Изважда го.)

ВЕСТНИКАРЯТ: Не сме ли в дълбока конспирация?

ДИПЛОМАТКАТА: Ох, боже мой, няма спокойствие... (Чете нещо.) Не е за мен.

ВЕСТНИКАРЯТ: Ами за кого е? (Взема апарата. Чете.) До БеРеЦеКа.

ХЪШЪТ: До нас, значи.

ВЕСТНИКАРЯТ: О. Чуйте. "Вие четете в този момент кървавия ЕсЕмЕс..." Хм.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ (развълнуван): Нататък!

ВЕСТНИКАРЯТ: Нататък... "Братя! Нашият БРЦК реши и от този миг вие сте съучастници в общонационалната революция!"

ДИПЛОМАТКАТА: Абе във вашата България май всяка къща има свой БРЦК и всеки решава, обявява.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Дай го! Дай! (Издърпва апарата.) "В името на родината, в името на..." Братя! Това е! Ставайте! Братя! Напред!

ХАЙДУТИНЪТ (скачат с Хъша): Да ги колим душманите!

ХЪШЪТ: Победа будет за нами!

ВЕСТНИКАРЯТ (крещи): Опомнете се, хора! Къде сте хукнали?

ДИПЛОМАТКАТА: Може да е уловка.

ВЕСТНИКАРЯТ: Първо може да е уловка, но най-важното - кой е този БРЦК, че ще командва? Та не разбирате ли: те са нелигитимни! Не-ли-ги-тим-ни!

ХАЙДУТИНЪТ: Тъй я. Откъде накъде те ще ме командват мене?!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Братя! Те са българи! Какво повече ви трябва?! Напред!

ВЕСТНИКАРЯТ: Как какво? Те са нелигитимни.

ДИПЛОМАТКАТА: И къде напред, господине? Какви връзки имат те в Европа?

ВЕСТНИКАРЯТ: Стига гол и бос идеализъм! Били българи! Първо са нелигитимни, после са българи. В нас са хлябът и ножът...

ХЪШЪТ: Хлябът!

ХАЙДУТИНЪТ: И ножът, ашколсун.

ВЕСТНИКАРЯТ: Не е ли така, братя и сестри?

ВСИЧКИ (освен Председателя): Така е.

ВЕСТНИКАРЯТ: Тогава пиши, господин председателю, останалите точки от устава. Пиши. Всеки, който участва в революцията под знамето на нелигитимния БРЦК, да бъде убиван или предаван на враговете.

ДИПЛОМАТКАТА: И всички техни изявления за чужбина и други документи да се опровергават или изгарят.

ХЪШЪТ: И да се изземват от нелигитимните всичките провизии, хранителни запаси и хляб.

ХАЙДУТИНЪТ: И който коли без мое разрешение - да го колят.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: К-как... Нали всичко е... за България...

ВЕСТНИКАРЯТ: Не за България. Всичко трябва да е за нашия БРЦК.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Но защо срещу себе си, братя? Защо винаги срещу себе си?

ДИПЛОМАТКАТА: Защото сте роби.

ВЕСТНИКАРЯТ: Така е, роби сме.

ХАЙДУТИНЪТ: Кой е роб, ма? Аз? Аз ли съм роб? (Към Хъша.) Ти, брате, роб ли си?

ХЪШЪТ: Не... Аз съм емигрант.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Добре, братя. Приемам устава, дано България ми прости, а господ прости на българите... Хайде! Да въставаме! На оръжие! Напред! (Хукват пак тримата.)

ВЕСТНИКАРЯТ: Стоооп. Къде напред наистина? Помислете. В момента въстанието бива жестоко потушавано, а вие сте тръгнали да го спасявате. На Исусовци ли се правите? А?

ДИПЛОМАТКАТА: Глупости. Аз оттук не мърдам. (Председателят сяда на мястото си, остава неподвижен. Хайдутинът и Хъшът застават срещу Вестникаря и Дипломатката.)

ХАЙДУТИНЪТ: Как тъй не мърдаш, ма! Изпълнявай командите!

ХЪШЪТ: Изпълнявай!

ДИПЛОМАТКАТА: Я си глей на келя!

ВЕСТНИКАРЯТ: Темерути!

ХАЙДУТИНЪТ: Знаеш ли като те бухна по зиндеря!

ХЪШЪТ: На комати трябва да ви надробят!

ДИПЛОМАТКАТА: Недей пули тия чочаци! Чувството ми се секна!

ВЕСТНИКАРЯТ: Как ме гледа! Като природно явление!

ХАЙДУТИНЪТ: Виж си капацината бе, кьорсокак!

ХЪШЪТ: Лонгур! Парцул!

ДИПЛОМАТКАТА: Гиди, гиди, кьордолар!

ВЕСТНИКАРЯТ: Аман от такива пишман-революционери!

ХАЙДУТИНЪТ: Аз съм най-революционер! И затова казвам - революция немедленна!

ХЪШЪТ: Немедленна!

ДИПЛОМАТКАТА: Никаква революция!

ВЕСТНИКАРЯТ: Да се изчака!

ХАЙДУТИНЪТ: Никакво чакане! Да ги колим!

ВЕСТНИКАРЯТ: Народът още не е узрял, не е готов!

ХАЙДУТИНЪТ: Революция немедленна!

ХЪШЪТ: Веднага!

ДИПЛОМАТКАТА: Още не!

ХАЙДУТИНЪТ и ХЪШЪТ: ВЕД-НА-ГА!

ВЕСТНИКАРЯТ И ДИПЛОМАТКАТА: О-ЩЕ НЕ! (Всички скандират силно много пъти, накрая едновременно. Заедно с викове "У-у!", "Долу!".)

ВЕСТНИКАРЯТ: Вий сте предатели! Смърт!

ХАЙДУТИНЪТ: Пази се! Коооля! (Двете противникови групи правят барикади, започват да стрелят и крещят. Война. Бият се, играят заедно ръченица, пак се бият. Екшън. Гонят се и пр., и пр.)

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ (става и се разхожда. Изведнъж плясва с ръце и всички замръзват, в каквито пози са били заварени.): Както виждате, уважаеми съдии, моите братя българи не можаха да се обединят дори и в националната ни революция - една от страниците светини в българската история. И тъй като те бяха по равно и при евентуалното развитие на събитията моята персона щеше да има решаващо значение, то аз реших да се самоубия. Бях изпълнен до гуша с омерзение и затова не пожелах в тази минута да простя и помогна на събратята си. И за да оправдая себе си, аз си спомних, че някой спомена за Исус. В съдбовния миг, дами и господа, аз си въобразих, че съм Спасител, че моята смърт и единствено тя ще изкупи греховете на българите, ще изкупи - забележете колко бях наивен - и робството им. Но за да стана Исус, аз трябваше да бъда предаден от своите и убит от тях. И ето как стана това. (Качва се на масата.) Братя, спрете! (Те излизат от вцепенението си. Заобикалят го изненадано.)

ХАЙДУТИНЪТ: Ти от кои си?

ХЪШЪТ: От нашите ли си?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Наполовина. (Вдига едната ръка.)

ВЕСТНИКАРЯТ: От кои си?

ДИПЛОМАТКАТА: От нашите ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Наполовина. (Вдига и другата ръка. Като разпънат на кръст е.)

ВСИЧКИ: Тогава умри. (Застрелват и намушкват Председателя. Споглеждат се.)

ХАЙДУТИНЪТ: Абе... братя... той май... такова... умря.

ДИПЛОМАТКАТА: Уф, бедничкият! (Пауза.)

ХЪШЪТ: За какво се бием ние? Не можем ли да ядем хляба си скришом... и да изчакаме братята освободители?

ВЕСТНИКАРЯТ: Аз ви напускам.

ХЪШЪТ: О, и аз бягам!

ДИПЛОМАТКАТА: И аз.

ХАЙДУТИНЪТ: Чакайте ме, братя! (Всички избягват. Председателят отпуска ръце и слиза от масата.)

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Така, дами и господа съдии, аз се самоубих или бях убит, както ви харесва. Сега ви оставям на собствените ви разсъждения и присъди. Не държа да ми вярвате, не желая да ме оправдавате или каквото и да било. Аз просто ви разказах една история за това как българите останаха под извънземно робство.

24, 26 май 1994 г.