Любен Петков - Котаракът Бартлет

КОТАРАКЪТ БАРТЛЕТ

Любен Петков

Едно

Любен Петков. Котаракът Бартлет Всичката тази история се разигра на Лондонската стокова борса, където от години властваше фамилията на мистър Бартлет - чистокръвен балкански котарак от ловчански род. Изреждането на подвизите и титулуването на ловчанската фамилия може да изпълни цяла страница, но се въздържам, да не ми изтръпне ръката; само си помислете - от времето на хан Аспарух, от преславските царе и следовниците на св. св. Кирил и Методий до Апостола на свободата Васил Левски - и ще ви се замае главата. Те са навсякъде като помагачи, бранители и спътници в повратната ни съдба през вековете. Ето само един случай: когато пламва чумата и поваля половин Европа, европеецът сочи за виновен своя котарак и му устройва какви ли не капани и магии, докато нашенецът обратно - опазва пътищата от всякаква пълзяща и прелитаща гад, която би могла да пренесе насам европейската зараза, за да цъфти животът на Балканите. Затова още едно изречение, преди да настъпим към сърцевината на разказа: ловчанският котарак не се е възгордял от славата си и тачи своята прамайка - дивата котка; и когато е трябвало, е влизал и излизал от гората с още по-наперен мустак.

- Не мъркай, мърморане, а слушай - наставляваше мисис Бартлет своя питомец, преди да отлети от софийската аерогара за Хийтроу.

Позната и почитана от първите възпитаници на ловешката езикова гимназия, мисис Бартлет стана позната и почитана от всички ни като актриса в ролята на отвлечената мисионерка мис Стоун във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Мяра според мяра", и в собствената си роля на учителка по английски във филма „Вчера" на режисьора Иван Андонов. Видяхме как щедро раздава своя темперамент, култура и познания на учениците си, но тя искаше лондончани да научат повече за страната, с която се срасна и на която раздаде най-хубавото от живота си. Да ги смае, като им покаже мистър Бартлет, с когото бе делила безкрайни мигове в самотата си.

Две

В лондонския дом на мисис не заварих ловчанеца; подир обичайна следобедна разходка по брега на Темза, разказа ми грижовната стопанка, докато пиехме чай, мистър Бартлет внезапно изчезнал; потънал в лондонските потайности. Опитвах се да вникна в недоумението на мисис от нелепото поведение на нашенеца, и не бях изненадан, което още повече вгорчи настроението на англичанката; говореше за пословичната английска точност и почтеност, където думата на две не става. Щях ли обаче да подсладя деня й, ако й разкажех за легендарния котарак Фончо на поетесата Блага Димитрова, подир когото обикаляхме в хисарските нощи и подвиквахме: „Фончо! Фончо!" - и поетесата тровеше с вина душата си, докато Фончо търчеше заслепен по покривите подир котарачките и се облизваше.

- Не може тъй! - бунтуваше се мисис Бартлет.

В гласа й усещах бунта на неотстъпчивата учителка.

- Дойдохме с други намерения - гласно се изповядваше, - имахме златния шанс да покажем какво сме в шемета на тоталната глобализация - изсипа наведнъж мъката си. - А какво се получи?

- Вярвам ви - рекох.

- Не ми вярвате - разкъсваше се мисис Бартлет. - Образование, език му дадох, най-важното не успях - възпитание! Представяте ли си колко е нужен на лондончанина този недодялан и груб тип; мислех си, че върша добро за двете страни: да помогна на изтънелия лондончанин, както и обратното: да култивирам дивака. Ами сега? За какво се трудих? Ама щом с добро не става, с какво тогава? С бой, с лъжи, с бомби - леле боже! Ами нали този бой и тези бомби, даже с обеднен уран, ще се изсипят и върху нашите глави - ние, господине, сме едно...

Мълчах край Темза; слушах мисис Бартлет и се оглеждах. И ми се стори, че по-нагоре, в светлината на кръстовището Чаринг Крос, в една котешка компания, зърнах нашенеца.

- Мистър Бартлет! - викнах вместо нея, защото тя се олюля в ръцете ми. - Имам да ви казвам нещо важно: почакайте! - викнах по-високо.

Компанията на мистър Бартлет, изглежда, предусети нещо нередно в моите подвиквания на непознатия език и се спусна по стълбището към метрото.

- Good gracious, fellow, o...; Боже мой! Лондонската ламя ще те лапне, лапнишаран - съвземаше се мисис.

Мистър Бартлет ни прониза със святкащи очи, изопна тялото си, измяука и потъна в тъмнината с ослепително белите си чорапчета над петите.

- Dark Balkan fellow; о, тъмен балкански субект, върни се! - кървеше сърцето на мисис Бартлет.

И край: повече не го видяхме.

Затова пък след една неделна служба на мисис Бартлет отново й се стори, че разпозна своя едроглав щурчо; изпосталял, но със същата походка и настървено бягане и скачане по огради и дървета. Как искаше това да е истина, скъпата и благородна мисис Бартлет. А то бе самата истина. Затова нека не умуваме повече, а да надникнем в лондонските потайности, както ни се ще. Да видим на какво е способен нашенецът, попаднал от Балкана в Лондон; по-културен ли е станал, по-умен или по-загубен? Лондончанин лесно не се става, ще чуете по-късно и от котарака Бартлет: Кой арабин, негър или абориген може да се похвали с такова нещо? Лондончанинът ще те настъпи и няма да те погледне, макар нашенецът да се прави, че не вижда и не усеща как го настъпват.

Три

Лондонската стокова борса е средище, в което се оглежда светът. Очите на всички са вперени в това творение на цивилизацията, но всички ли успяват да се възползват? Защото, вдъхнеш ли веднъж от миризмата му, загубен си. На всеки новодошъл котарак на тържището главата се тресе и той пристъпва като сомнамбул. Малко е да си роден в Лондон, за да не се тресе главата ти; поколения, казват, са нужни да изтекат, за да не стъпваш покрай Лондонската стокова борса като сомнамбул.

Ето тук, на северната тераса на Лондонската стокова борса, в полунощ се понесе съзвучие от множество гласове, сякаш образът на света се понесе над града. Темза прошумя. Небесните светила се отдръпнаха и сториха път на множеството гласове в хармония от няколко партии - проникнаха нагоре и навътре; после прокапа тишина, тутакси последвана от мощно кадифено баси и умилкваща се в низините му девича ария.

Мисис Бартлет открехна прозореца си; заслуша се в познатото ловешко баси и сладостно се усмихна. Досети се също защо това белканто отеква едновременно от разни страни; и още по-широко отвори прозореца си, под който, без мисис да подозира, неведнъж притичва в късна доба признателният нашенец.

Едва ли ще изненадам някого в разгара на традиционните пролетни балове край Темза, че множеството гласове в хармония зад кадифеното баси, които усилваха светлината около Лондонската стокова борса, бяха от фамилията Бартлет. Певческите вдъхновения на мистър Бартлет бяха познати и очаквани от лондончани.

Бяха последните репетиции, но може да се каже и първото представление на Кантатата за кафето № 211 на Йохан Себастиан Бах; облечени във фракове и цилиндри, поклонниците на високото изкуство сучеха мустаци, а пространството отвсякъде бе омирисано на отвъдокеански пури.

- Мълчете и не бъбрете! - разпореждаше се на сцената мистър Бартлет. - „Мълчете, не бъбрете" - така се казва и кантатата на маестро Бах - направи съпричастни към спектакъла мистър Бартлет най-любознателните поклонници около терасата... - И каква е нашата задачка, Лизхен?

- Да пеем и се веселим - отвърна пъргавелката Лизхен.

И повдигна муцунката си:

Уважаеми татко, не бъдете лош.
Ако не ми позволите да пия три пъти на ден
моята чашка кафе,
ще се съсухря
като прегоряло печено.

О, татко!

- изчурулика брилянтната си ария Лизхен, като се глезотеше с подскоци от единия край на терасата до другия.

Мистър Бартлет не се трогна от глезотиите на Лизхен, а се разсърди още повече. И с назидателен тон заклейми вредата от катраненочерното питие. Глезораната Лизхен пред очите му разкъса и захвърли широкия моден кринолин, захвърли и втъканата със сребърни нишки панделка на шапката си; и още по-сърцераздирателно измяука:

Още днес ме омъжете, мили татко

- като даде да се разбере, че ще направи тайно споразумение женихът да й позволява да си вари кафе, когато си поиска и колкото си поиска. Вторачени госпожици, надвесени от балкони над северната тераса на Лондонската стокова борса, слушаха в захлас семейната свада и се забравяха - вдигаха муцунки като Лизхен и подхващаха опърничавата ария:

о, татко, мили татко...

Мистър Бартлет, видимо опитен в певческото изкуство, не се притесняваше от съпричастността на публиката, която след полунощ плътно ги обгради и все повече пригласяше в хармония на костюмираните артисти от сцената; с накъдрена баховска перука мистър Бартлет бе неузнаваем, а мощното му баси сякаш се разстилаше от Олимп и разлюляваше цилиндрите на накачулените господа по первазите и покривите.

Четири

Минаваше полунощ; балът се разлистваше, разпростираше се, кънтеше, а се знае, че артистичната бохема на милионния град не спи нощем. Отвсякъде се стичаха; с очите си да видят, с ушите си да чуят мистър Бартлет, за чиито подвизи в подземния и в надземния лондонски свят се носеха легенди. И какво бе смайването и наградата, щом зърнеха облечения в тежка бащина тога и с накъдрена перука мистър Бартлет, от чието гърло като от вулкан фучеше арията на загрижения татко за съдбините на прелестната си дъщеря, увлечена от модата по черното питие. Възгласите и възхитата на артистичната публика вдъхнови актьорите на сцената поне за една седмица.

А ето че в най-горещата си точка спряха.

Защо спря представлението, никой от феновете на фамилията Бартлет не разбра. Но кое представление няма да затаи дъх, ако изведнъж в светлината на рампата се появи актьор, стиснал между зъбите си от ония хрупкави създания, подир които всички котараци тичат откакто свят светува; а ако това стръвно привличащо създание е от лейди Даяна? Защото всички чуха:

- Да, аз съм мис Даяна, на лейди Даяна съм, от Бургас - и показа зъбките си в ослепителна усмивка госпожицата, макар да бе в унизителната поза между зъбите на Питър - безпогрешен лондонски преследвач и екзекутор на гризачите от подземията на Лондон, когото интимно зовяха Питър Патаран.

- Питър Патаран - измяукаха братовчедите му от сцената в един глас.

- Най-хрупкавата мис, бях длъжен... - облиза се Патаран. - Бях длъжен да я изхрускам още в складовете, но се легитимира с вашето име, татко.

- Нищо лошо не съм сторила, Питър, за да ме наказвате. Дойдох от Глазгоу заради боцмана на кораба, моя баща.

- Не бивало ние, балканците, да се похабяваме един друг, а да се пазим и да си помагаме; хитруша. Ама като спомена името Бартлет...

- Кой не е чувал за злодея Патаран, Ваше Величество - смело изрече мис Даяна, а изненаданият от смелостта й Питър отпусна долната си челюст и мис тупна в средата на сцената - беше невероятно грациозно същество; природата тук с векове бе майсторила, за да попадне накрая между зъбите на злодея: нелепо е, примижа за миг от секундата мистър Бартлет. Това пролича и от слюнките на господата наоколо, които потекоха по фраковете им.

Хубостта, където покълне, огрява долните ни страсти; да се засрамим, науми си мистър Бартлет; бе извървял трънливия път от ловешките люлякови храсти до лондонските потайности, но дали у него дремеше все още свян, както у онова ловешко котараче?

- Слушам ви, мис - свали перуката си мистър Бартлет.

- Майка ми, лейди Даяна, ме зачена на океанския риболовен кораб край Босфора, пренесе ме в утробата си през Гибралтар, роди ме в Глазгоу; там ме възпита с шотландчетата от пристанището и после замина с баща ми, боцмана. Както виждате, пораснах.

- Лейди Яна-Даяна от Бургас. Тя дойде като мене с мисия за балканизация на Острова и на Европа, а стигна много по-далече; плодовете са налице! - поласка мистър Бартлет мишлето на чист български език: Даваш ли, даваш, балканджи Йово...

- ...Море, войводо, глава си давам, Яна-Даяна не давам на турска вяра. Като госпожица Яна-Даяна наставляваше да се представям и мама.

Мистър Бартлет не отлепяше очи от възхитителното същество, но се опомни:

- Дотук добре, мис Даяна, но когато загатвате за боцмана, конецът ми се къса. Кой е този боцман, с когото възнамерявате да отплавате?

- Баща ми, Ваша светлост, баща ми е боцманът на кораба. Ама Питър Патаран ме награби, вижте как съм олигавена.

Мистър Бартлет благо се усмихна:

- И вие си мислите, че този боцман на кораба е вашият татко? Боцман, мило дете, има на всеки кораб.

- Знам, че има.

- С колкото кораба е плавала лейди Даяна, толкова боцмани е познала. Това ви казвам, за да нямате илюзии, че тук ще срещнете боцмана, баща ви.

- Не ми отнемайте илюзията, мистър Бартлет.

- Неземно същество - почти се задави мистър Бартлет и преглътна, - не ти отнемам илюзията.

- Смилете се - докосна с кадифената си лапичка мустака му мис Даяна.

- Всички сме от бащи, божествено създание...

- И хрускаво - чу се глас извън сцената.

- ...божествено и хрускаво създание - поправи се мистър Бартлет. - Не ти отнемам илюзията. Аз също съм баща; погледнете - посочи той фамилията на сцената. - И какво си мислите, че на всичките баща съм аз?

- О, татко! - чу се отвред.

- Ласкае ме, като чувам „татко" и извън сцената. Но на цял Лондон не мога да съм татко, съгласете се. И на него - посочи Патаран. - Не защото не съм се старал...

- Татко, татко!... - чуваше се отвсякъде.

- Майката е знакът. Бащата остава в сферата на загадката и поезията. Затова, същество, ти ми стана мило, като ми каза, че си тръгнало да търсиш нещо, което няма да намериш.

Още една думичка и мис Даяна щеше да се разплаче.

- Сега се наредете до дъщеря ми Лизхен, пък да видим на какво са ви научили майка ви лейди Яна-Даяна и шотландците.

Пет

Не чака втора покана; леко се изпъчи, повдигна муцунката си:

Я кажи ми, облаче ле бяло,
отде идеш, де си ми летяло?
Не видя ли бащини ми двори
и не чу ли майка да говори?

От очите на мистър Бартлет прокапаха сълзи, които не можа да скрие. Бързо се овладя и отвърна на предизвикателството; изтръска лигите от кожухчето на Питър Патаран, а накачулените по первазите котараци едвам се задържаха. Мис Даяна огледа фамилията и се мушна под тогата му. И вкупом многогласието се възнесе над безкрайната гълчава.

Други публикации:
Любен Петков. Котаракът Бартлет. Пловдив: Жанет 45, 2011.