ЖЕНА НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР
Ще тръгне с вехтата си кожа, със шлифера на сто
години,
ще спи полето и нощта ще стине.
Краката ще си спомнят пътеката, където
пред всяка стъпка пламъче танцуващо ще свети.
Ще стъпи върху шумата, която
не струва грош, не я купува злато:
там дремят коренът на верността
и семето на небъбривите уста.
Тя своите сто езици под шумата ще скрие
и нямо ще подслушва: пъдпъдъча шийка,
скок катеричи, сок на тайно грозде
из кални хълмове, като кореми на родилки грозни...
Зората се протяга - над нея и над другите,
уханно се извиват теменугите,
прескача локви жабешка мълва
край островчета презимувала трева,
роса роси за който мине и не мине
усмивки и сълзици без причина
безкрайна веселба е и може да успее
последния си миг да спре сред нея.
© Екатерина Йосифова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.05.2004
Екатерина Йосифова. Сиромашко лято. Варна: LiterNet, 2004