* * *
Смъртта ми, знам, е мъж -
ни слаб, ни черен, даже е отпуснат,
подпухнал, под перчемче белезняво спи,
свит като шишкав ембрион
с извадила се от колана
риза,
и леко се усмихва във съня си,
докато гледа гейзери от пламък,
блата от зеленикава жарава.
Аз искам да те полюлея - казва той -
не се страхувай -
аз имам лека люлчица - направена е от лъчи,
от светлина тъй плътна, сякаш е от камък.
На нея ще те завъртя - ще литнеш досами тревата,
ще зашуми кръвта в ухото ти, светът ще спре
и от лъча ти крехък
не ще те смъкне земното притегляне,
че то не може да се мери със скоростта
на светлината.
Това е най-доброто ми изобретение.
Обръща колосалния си гръб и пак заспива,
засмукал палеца си между колената.
© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев",
С., 1993.