ГРАДЪТ НА АМАЗОНКИТЕ
Високи мраморни колони
растат там, в Темискира.
Колони ли? Или пък стволове?
Дали не бяха стволове златисти,
които вятърът с език извайва?
Не помня вече.
Извиват дим ковачници, пече се хляб,
грънчарски колелета се въртят - там, в Темискира.
Дали е дим? Или пък дивата лоза
дърветата обгръща с тънки струйки?
Или лиани? Или къдрици от мъх?
Или се трудят черноземни сокове?
Не помня вече.
Град Темискира - на ръката пъргава дете.
Ръка докосна и платното, и бокала
от злато и сребро, и гривата
на коня, и тръстиковата флейта.
Ръка? Не е ли в козина обвита?
Не е ли нокът на комета?
Не е ли корен, в почвата забит?
Не помня вече.
Как всеки глас звъни - там, в Темискира!
Как се окръгля всеки звук!
О град от песни изтъкан!
О азбука, изсечена от камък!
От песни ли? Не е ли писък
на нощна птица? Или влюбено ръмжат
в зеленото лисици? Или ромоли
върху листа дъждът?
Ах, Темискира!
Във век,
от сънищата позлатен...
Не помня вече...
© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев",
С., 1993.