НАСАМЕ С МАЙКА МИ
Колко усилия - да избягам от горчивата възраст
на сантименталните звездопади.
Самотният нощем градски паваж ме привърза
към мъдростта на своите камъни.
От участта му - на унижен и стъпкан - научих:
всички улици към тъгата извеждат.
Благодаря ти, че бе ми разказвала друго
и бе превързала ожуленото ми детство
с надежда... (Само се моля да не узнае
за всички избягали пътища.
Господи, пощади моята майка!
-
нека винаги да се лъже,
че съм останала същата.
Завързано с панделка синя
да я гали едно русо камшиче.
И да помни само детското име
на своето пропиляно момиче.)
Боледуваш от трескавите ми думи,
които - защо ли - не ти спестих...
Усещам как нощем, при пълнолуние,
нежно вчесваш далечните ми коси.
В тревожния скрин на сърцето си криеш -
разкъсана - роклята на мойта невинност.
Ако потрябва - само ти отново ще я ушиеш,
ако потрябва - завинаги.
© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.