МОНОЛОГ НА ХУДОЖНИЧКАТА
На Иванка Нанева
Плътта от мене си отива.
Защото се повтарят бездните на любовта
и стръмните им склонове -
по-хлъзгави и по-опасни от спокойствие,
и въздухът висок, от нежност изтънял
отказва да нахрани любопитството
на бялата ръка.
Ръката бяла търси своето платно,
платното е
още по-бяло без ръката.
Плътта от мене си отива,
защото се повтарят и очите,
на любовта лилаво-люляковите очи.
А дните искат да пристъпват по платното
с различен аромат,
да бъдат пролетни и есенни,
и всякакви. Ала с различен аромат.
Ръката бяла е обречена
да хване тънките контури
на несбъднат детски плач. Ръката
държи моливът като свещ, но с черен пламък.
Плътта от мене си отива,
изцяло с формата на мъртъв плод,
готов да влее соковете си в платното,
платното бяло като болница
н като бяло знаме,
толкоз бяло...
Сълзата е сега вселена,
най-сладката и най-солената вселена
и в нея няма място за спокойствие,
сълзата е пресипналото бъдеще,
което ни очаква в края на окото,
нетленната душа на миналото ни,
единственият грунд върху платното.
Плътта от мене си отива,
прекрачила през умопомрачения сезон на любовта
все още зъзнеща от дъждовете
и от студеното излъчване на упорит уют,
отива си...
Ръката, търсеща молива,
все повече се слива със молива,
моливът е изострен като болка.
Ръката бяла, и сълзата, и свещта,
о, съскащият черен пламък,
достатъчен ли е да ослепи живота ми...
© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.