ЕЙ!
Тази стръмна и бавна улица води към къщи -
там огледалото ме очаква изнервено, гладно,
намръщено.
С верижка завързана, пред мене върви душата ми.
Денят вече се скрива в тунела на залеза,
иде новият мрак.
Портретът ти, изрязан от вестник, виси на стената,
помня: какъв е адресът ти? -
от един заминаващ влак.
И гласът ти ми връща моя пловдивски понеделник,
търсейки те, вървя по дъното на шумен коктейл,
вървя и стена,
а уж си пея,
а срещу мене -
ти - ненадеен.
Ти - в понеделник -
светло начало.
Бях едновременно
душа и тяло.
На масата, отрупана с непознати и със вечеря,
тихо ще те помоля за много неща:
не гледай ръцете ми - все едно, да треперят, -
не казвай, че можеш да си и мой баща,
а потанцувай с мен, нека съм млада,
да съм на себе си,
да се счупя от истинска радост и истинска ревност.
Виси на стената портретът ти, изрязан от вестник.
Ей, Човеко, зад чашата и усмивката
не е толкова лесно.
Какво че имам
от празник ехо.
Непоносимо е
насаме със утехата.
Нужна мишена -
така живея.
Вървя и стена,
а уж си пея.
© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.