* * *

Беше свикнала да се разхожда край реката.
Да гледа сянката си,
издължените й форми
как вълните гъделичкат.
Трептящата земя във края на септември
пречупваше лъчите есенни
на слънцето
и светеше в длъбта си чак.
Замислено протичаше през времето сезонът.

Така прозрението на материята я изпълни там
да разбере,
че не е пригодена,
за да вижда светлината.
Но виждаше как сянката й
                                се опъва по земята,
как частиците от прах помита,
как внезапно се протяга, изтънява.
Видя последната й стъпка по брега.

А нея после никой не видя.

© Милена Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2004, № 1 (144)

Милена Иванова. Това е историята. София: Свободно поетическо общество, 1999.