Мая Ботева - Преди да отлети звънът камбанен...

ПРЕДИ ДА ОТЛЕТИ ЗВЪНЪТ КАМБАНЕН...

Мая Ботева

Книгата на Росица Ангелова и Томи Тодоров “Преди да отлети звънът камбанен” (София: Мултипринт, 2003) е с оригинално композиционно решение. Това неминуемо е първото, което ще впечатли непредубедения читател. Жанровото дефиниране в подзаглавие “Поетичен театър” насочва към неочаквани размисли и изводи. Театърът е условност, игра, възстановка на реалността, а не самата реалност. Изначалната форма на театрализираното слово е диалогът. Росица и Томи диалогизират за любовта и живота, за смисъла на времето, за бог и човек като участници в случването на Поезията. Те са две поетични души, щастливо съчетали се в едно цяло чрез изкуството. Читателят - уверена съм в това - често губи границата между мъжкото и женското светоусещане, между двете страни в диалога. Стиховете на Томи отразяват силата на мъжкото начало във вселената:

Аз искам да мога да плача сега...

В същото време те могат да бъдат възприемани като изречени от всяка влюбена и философстваща жена:

Стоя пред теб и грешен, и пронизан,
и моля се за твоя благослов.

Те носят божествената натовареност на сътворяването, на раждането - типично женски функции в разрушителния и разрушаващ се свят около нас. Но тъй като творецът създава, не се изненадваме от употребата на мъжки род.

Репликите-отговор на Росица са психологически измерения без пол. Тя самата често размишлява над своята сложна същност:

И дори свойте нежни стихове
аз записвах във мъжки род...

После се обръща към себе си и се самоидентифицира с другия, който иде от “някое друго измерение”:

Само с теб се обичам така...

Да се обичаш чрез другия, да искаш да твориш заради другия, да предизвикваш съзидателната енергия - това вече е достатъчно основателна причина за един плодотворен естетически контакт между двамата лирици. От сцената на изкуството, без натоварването на излишния декор, без двуличието на грима техните лирически послания въздействат пълно и цялостно, разкривайки онези душевни трепети, които пораждат от любовта - поезия, а от поезията - живот.

Но не за красотата, чистотата и светлината на чувствата искам да говоря, а за магията на поезията. Магия на вричане и отдаване, магия на сътворяване и разрушаване, магия на божествено преклонение и на демонско отхвърляне. В стиховете на двамата поети дишат вълненията на всички влюбени, които съществуват реално единствено в универсалните и всеобхватни пространства на абсолютната, на чистата Поезия. Томи възприема у поетесата не конкретната личност, а изначалната женска същност, не човека от плът и кръв, а Вечната Любима на Поета (”Ничия Никога”, както казва Лилиев), както точно определя усещането си тя:

Сякаш ти си намерил у мен
не жена, а частица от вятъра!

За нея той е ту океан, ту ураган - част от ония стихии в света, които раздвижват тежките пластове на ежедневното и еднообразното и провокират свободния творчески полет. Любовта като събитие и творчеството като акт ги прави по-мъдри. Те възприемат дълбочинно и философски света, живота, вълненията на човешката душа. Не опростяват и не принизяват усещанията, а към стихосътворяването се отнасят отговорно.

Двамата автори демонстрират близост, на места - идентичност в архитектониката на стиха, в отношението към нещата, в интерпретацията на темите, експонирайки човешките изживявания в сферата на чистата поезия. Но те са две сложни индивидуалности, запазили пълната си творческа и човешка автономия, полета и свободата на духа, които ги правят толкова неповторими. Мелодиката и ритъмът звучат близко - нещо, което е важно за възприемането на книгата от читателите като единен текст, като диалог, който не спира да тече в реалното и художествено време:

Ако беше мечта недокосната,
щеше моята нощ да изпълниш...

(Томи Тодоров)

и Роси Ангелова:

Ръцете ни са влюбени сирачета,
протегнати небето да погалят.

Сложна е метафориката и символиката в стиховете именно поради богатството на вълнения и изживявания на всеки поотделно.

Спъвам се в днешния ден. И в утрешния.

- споделя лирическият “аз” на поетесата, а поетът у Томи Тодоров се чувства самотен и неразбран:

Разколебана нежност
в две тежки очи...

И двамата често размишляват за човешката душа и нейните неизбродими и неизследвани коридори. Сравненията в стиховете им носят реални характеристики, а не са просто съпоставки между два образа на бездната в човека. Читателят не само си представя “любовта като черна игуменка”, той заживява с този образ. Свързва трайно представата за любовта с мистерията на религиозното вдъхновение и опиянение, с тишината и странностите на вглъбения живот, отделен от света и от всички други - маловажни, светски, ненужни вълнения. Та какво е любовта, ако не да забравиш себе си и да се потопиш в самотата на вглъбения размисъл, да се съединиш с бога, с изкуството и със себе си чрез другия човек? Поетическите небивалици (абсурди или оксиморони, или противоречия) са част от играта на думите, която пределно изяснява състояния и чувства: “надеждата на свойта безнадеждност” или “много силно днес ми се мълчи”, или

Аз мога да те мразя и обичам
с все същата отчаяна любов! (Р. Ангелова)

“свободата на вярното куче” (Т. Тодоров).

Росица въздейства с финалите на стиховете си. Томи залага на формата. Понякога стиховете се леят без преграда, просто като музикални звуци. Тогава дори не е нужен посредникът на смисъла. Читателят може да се остави да възприема единствено въздействието на песента и чувството да го прониква отвсякъде чрез сетивата на неговото ново и извисено “Аз”. Обръщенията са естетически код към тълкуването на взаимоотношенията между двамата. Той я нарича “бяла”, “светлолика”, “светице моя”. Тя по-рядко използва преки обръщения, но назовава възприемането си чрез синтактични конструкции от типа “Ти си...” - “Празник”, “светилище мое”, “Земя и Дъжд, “ураган”.

Роси и Томи пресъздават вечното битие на любовта; отделните части от книгата и онасловяването им показват, че нещата нямат начало и край. Те битуват в универсалното време-пространство, където не съществуват миналото, настоящето и бъдещето, а човешките души се реят волно, свободни да създават и разместват световете, където Животът има много форми, а най-естественият човешки език е Поезията:

“Може просто да станем на корени,
но това ще е също живот!”