ПОСЛЕДНА СВОБОДА
Зряла трева
се размахва
далечина
Ясно слънце
не се погубвай
аз ида
от връхната слепота
Толкова съм удрян,
не знам в кое гнездо по земята будувам;
не си помня броя на континентите.
Толкова очи са ми избождали, като се гледам -
от кой цвят съм, не виждам.
Гълтал съм толкова блещукаща кал,
изпих толкова тиня от всестранен произход
Зряла трева
сърп изпънат
далечина
Носил съм толкова червеи в рани; табли
с пране, портокали,
саркофази с венци с мойто си име.
Гледал съм толкова кървава живопис квадрати
кубове
цветни петна най-цветни петна помежду светлината
Влачил съм толкова дългове
рала
рикши
трънливи процесии.
Съзерцавал съм толкова мирни пратеници,
за душата ми пратени.
Зряла трева,
зряла далечина
Всичко помня,
най-първо струните на стрелата
в сърцето мое спартаково;
и по-първо: как задимя на гръдта ми
танкЪТ пречупен;
всичко помня аз. Забравих
кърмата ми как дъхаше,
в толкова пустини се разпилявах като глухарче.
В толкова долни места се промъквах,
изкачвах толкова водопади с горещо оръжие в ръце,
с толкова нощи го тъпках,
толкова мрак в упор изстрелях.
Зряла далечина
до сърпа.
От пълното неудържимо пространство!
От пълното неудържимо пространство се сипят
последни и сетни възможности,
раста в дъжда:
златно дете
министър на свободата
последна свобода последна възможност
да се събирам умножавам разделям вливам
да се изкоренявам и да раста.
Последна
свобода
последна възможност в тая неспирна кърма:
тече лъчезарна,
тече неизбежна,
между две висини еднакво дълбоки
тече
© Биньо Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.11.2004
Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Биньо Иванов. Стихотворения. София, 1989.