ЗЕЛЕНИ СА СИНИТЕ
Зелени са сините сливи, къклицата зрее,
размисля гол в копривата догниващия пън,
заслушан в триенето на околността, обзета от сърбеж,
светът отдолу праща трясък и бензин,
но боровете, индианците, са близо, с медени стрели.
Грухтяха мечки, кашляха избежни вълци, водопад
кънтеше колкото пресъхва, съхнещата шир кънтеше;
боб и царевица си помагаха: дърпаха се по отвеса;
черната топола плевел стържеше - овошките ликуваха,
а пък акацията бяла пепел сипеше в тила им;
реката бягаше и викаше от пяна върху камък:
- Жабите са кречетала! Сомовете са тромбони!
Кълвачите са в час по практика! Гълъбите - по любов!
... в дола пропадна хълма. Дола, и той пропадна.
Възлезе лунното окръжие. Да беше птица
(буха бухал, бухал буха, бухал бухал, бухал),
преди африканския си полет, щеше да се плюе-чисти, плюе-
чисти... с бисери ще се облепва сякаш. Нещо мълком хвръкна.
Страшно се лети, като ще пееш. В тоя миг
присветна фосфорния пън. Зеленосиньо пламъчето плъзна
иззад копривата, накръст облиза щърбите листа,
привдигна се на пръсти и затръска искри,
като съвсем различно някакво растение.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.