ВЪРВЕНЕ И ПОЧИВАНЕ
Вървиш към боровете, зад тях и малко горе,
по сипей и скала, са върховете.
Стъпваш с левия си крак и се накланяш вляво -
боровете с върховете тръгват вдясно,
стъпили са с десния си крак...
Вървиш, боровете, идат срещу теб,
а върховете по-далечни се отдалечават,
сипеите стават шепички ориз, скалите - камъни почивни.
...боровете свършиха, ветреят се отзад,
Гледаш: върховете също са настъпвали
възправят се пред тебе изведнъж.
Едва седнал - ей го безпокойния човек;
конят му такъв е черен, ако бяхме нощ,
тя щеше да му бъде светъл фон.
- Самаря ни! Избяга ни самаря, седмица го дириме,
дано Не са го... вълците...
(А ти се молиш:
Дано не връхлети насам, ще разпилее чудния мравуняк.)
Най-ранобудните са вънка, лековито се прозяват,
преди да почне лудницата
(една все пак помъкнала е росна синкава муха,
но някои са кисели, от неприятни...)
Там-тук се мяркат от Крилатите (крилата им са вместо
еполети), утвърдили темпото за днес,
нетърпеливо се озъртат за небесния часовник.
И - еква яростния труд!
Трудът направя мравката свободна!
Трудът е чест и сладко задължение!
Да мъкнем сламки, борови иглици, шумки!
Да махнеме гредата, която някакъв разбойник пъхна
чак в спалнята на нашата царица... пък ако ли не,
ще бъде тя Свещената колона на нашия...
(Една все пак намеря сгода: уж като всички блъскаше
гредата, но всъщност лягаше на нея; запаметила е
Учебника: животът е времепровод, макар и бавен.)
Крилатите се движеха сред трудовата надпревара,
нито помагаха, и никак не летяха...
Тогава слушаш как змията дума на змийчето:
- Недей хапи човека, той не е виновен.
Внезапно се разливат едно по друго еднородните:
леската, шипката, тревицата, елхата... птицата,
която хем лети, хем вика.
Тогаз полагаш Синята муха върху Свещената колона
и си припомняш за добрия добродушен великан;
добрия добродушен, който и на човека прави път.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.