ВЯТЪРНА ТОПОЛА -
РАЖДАНИЯ ВЯТЪР
Тревата жълта до зелена все луди ветрове сънува:
с немирни пръсти как я будят, вихрушка нежно й подават,
я тя по нея се увива, тъй расне-стига до небето.
А ниско е, почти в земята тревата росна до слана -
да я прегледаш под ухото на Мадарския славен кон,
уж има вятър там, но няма; по-скоро, тя му е пързалка
из него, нещото съсипно, до вчера нищо, днеска полъх.
До вчера нищо, полъх стана, щом сети, че наблизо нейде
кротува прелестта сребриста - фиданка още, не топола.
До вчера полъх, днес ветрец,
мирисът й го замая и тоя мирис го прогледна:
в мъгла от трепет я съзря, света изпълнила докрай.
Пленен навеки, той въздъхна - тя с две листенца го отмахна;
тя с две листенца го отмахна - пердето пред ума му смъкна.
Ветрец до вчера, днес стръвник,
пълчище гладно, заприижда по зелената пързалка.
И се прикриха долчинките, къде с калина, где под шипка,
та да не видят що ще стане.
А тя развърна се и гледа: гората е трънлива тел,
на юг веднъж до дваж отплита, на север три пъти заплита
и - гълъб в таралеж се гуши!
А оня, бесен-необесен,
с невестулките се метна, с орлите - крепости крещящи;
тя вика, той сто пъти вика, тя удря, той от смях се дави,
тя бяга, той я изпреварва, тя се обръща, той загръща...
И като лястовица литна. И се прекърши върху него.
Стръвник до вчера, днес разбойник,
ей го - свирка си в полята,
в планините, облак яхнал.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.