СЛЕДОБЕД
Под спечения навес, отстрани
на юлската жарава,
над коритото върви жена ми,
мехури от сапун раздухва тя, пере.
Прекрасно време за пране, следобед;
това жените само го разбират
и аз, понеже много близо гледам.
Ужасните деца са паднали
с играчките да спят,
точно нейни са два часа цели:
балони от сапун издига тя, пере.
Щастлив я гледах как със поглед кратък,
почти без пръсти - чисти ги изважда -
безбройните фланелки детски, всички шарени.
Ще се подпра на лакът аз
- и вярно се изправям,
когато в пяната и мен ме скрива;
затварям поглед
и гърми слухът ми,
като че влак минава по гърба ми...
Юли или август, все едно,
под спечения навес
над коритото върви жена ми,
потапя ме и ме спасява,
завързва ми сто хиляди балона -
ще излитам ли? -
пръстите й ме разнищват, преобръщат,
под всяка гънка влизат
и ме извиват, и извиват, и извиват
- две капки пот поне да ми оставят,
да не пламна изведнъж следобед...
Сега - при блузките ли, всички шарени?
Не се помръдвам, сполетян от шарка:
спокойствие и смут,
вярване и свършване,
не се помръдвам, нито разсъждавам, чакам:
от мен или към мен отиват стъпки?
Пък да запее много близо нещо,
много близо или най-далече,
през юлската жарава, чак до края.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.