ПОЧИВА СЕ
Почива се и сред война.
Нащърбените пушеци се дърпат, кон умира,
по каските простреляни,
по камиони, паднали на гръб,
ръждясва тишина.
Бодливото поле
като пребита патица залита, на всяка крачка
в дупка се препъва, в корени измъкнати се вплита
и го сипе пясък с дребни влажни камъчета
с но някое монокълче от лед.
Мирише на изпържени греди,
дюшеци, снимки, пелени, наблизо съскат
в огън гребени и пеперуди, вързопчета писма,
прободени с два реда мигли, блъснати с кълбо замаян
въздух на застинали над кладенец гърди.
И твойта пазва скърпена дими,
засъхналите кончета (където няма -
крайчец от конец чернее), в краката ти пищят
железни стърготини, в очите ти умират къщи, кули,
мостове с напънати стени.
Едни безкраен залък на езика ти се рони,
бездънните торби на джобовете ги усещаш
като клепнали крила, на дланите ти всички линии са
скълцани, омесени са с тиня от пълзене,
в косите ти е перушина, все едно конфети:
- Седиш, Жумиш В Ненатанцувалия Се Салон!
Посоките са сбъркани, но по една от тях
далече, близо, между клони се люлее твоя дом,
ограда, ако не е пепел, ако пепелта не е отнесена,
ако където е отнесена, е оставена на спокойствие,
ако не е превърната на прах, ако праха
поне донякъде е прах.
Ти седиш, дъвчеш ръждива тишина
в мир до оръжието с пръст извит, чукат всички
часовници, чукат, патицата куца-пада, пада-куца,
чукат, докато зазвънят да станеш и да тръгнеш
към горещата земя.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.