ПЯНА
Реката пак върви назад:
това е лоша приказка.
Но колко пъти слагам на сърцето
ръка - сърцето все си помни.
И гледам - вънка жълто е, вършитба.
Забравям си петнадесет години
и скачам незаспивал от балкона,
да вдигна легналата порта.
Пееха надолу тъмни, бели.
Не със седла-крила,
ни с мълнии-юзди,
не - изтръгнати от вятър искри;
с голи гърбове,
с въженца-кръпки,
тръгнали да си изкарат хляба -
плъзгат се по пътя...
Майчице,
какви коне излизаха от вуйчовия двор
и биеха пшеницата по чуждите дворове!
(То отскача отковано под коремите,
гърлото човешко го усеща,
фурната почти го е обгърнала.)
Не съм се още от осили отървал
и гривите укриват техни рани.
Колко пъти слагам на сърцето
ръка - сърцето все си помни:
голо е навън, ноември.
Те люшкат се отдолу - пяна.
Не лебеди след песни задушевни,
а с хлопащи самари,
с изядени подкови -
майчице, какви коне се връщаха!
Хамбар-море,
дърва-гора оставили на къщите,
шепа сено за свойта зима носеха
и цяла бука за лулата на стопанина...
Все свети дворът под луната-пяна.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.