НАВЯРНО ВЕЧНО
Навярно вечно иде краят.
Миг след миг се удължавам
и достигам всичко,
над сънища и преумори
трептя като усамотено,
пречистено парченце въздух -
до лакомия край на тишината,
която няма край.
...войски
с паунови крила,
тълпи
с паунови пера...
По тъмните гори, по светлите скали,
посред света вървя разнообразно,
разнообразно и безсмислено -
...ти
грееш под стадата,
безсмислена
трева,
потъвам те възкръснал,
безсмислена
река,
ловя те благодарен,
безсмислен
цъфнал плод
безсмислен и единствен,
разгръщам
те, живот...
- безсмислено и всеотдайно,
и над ръцете ми се вдига огън,
укрепнал огън, който е луна,
луна и слънце, слънце и луна,
та чак до края си ще свети то,
което няма край.
...без
вас, войски с паунови крила,
тълпи
с паунови пера,
без теб, подпухнало
от смисъл равновесие,
точка
- едра колкото муха
в центъра на всеки телевизор...
А всичко,
и край мене и у мене,
се стяга -
скача -
свети -
гърми:
като разхвърляни
в полето вълци
като навързани в мъглата железа
като към края втурнати звезди.
Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!
Възторжена,
единствена любов, когато се нахвърлям
да продължавам дните на това човечество,
което няма край!
... и
ме изпълва
с лазерно
спокойствие...
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.