ФАБРИКА
Парцален сняг без вятър, сигурно-отвесен,
парчета облаци от февруари -
сеят се
и се топят,
и все така:
край циглите едва се мяркат, трепкат,
накъм дърветата
такова
нещо чезнещо плетат.
Машините
се трият, инак ще настинат,
комина
се издишва, блъснат целия от светлина;
почивка сме; кой иска да обядва,
кой -
да стърчи навънка и да гледа сняг.
Като че ли
дете е тръгнало сред нас -
усмихнати и гладни,
на един крак сме щръкнали
и си припомняме
(аз - за рождения ми ден)
и най-встрани от нас са дребните препънки,
страха ни от Историята, тласнал мен към теб,
теб към мен.
Аз
дишам,
всички дишат;
едни, за смътни бях ги взел,
дори въздишат,
а това са цели чудеса,
кодекса съществува, и се нарушава -
дошлите за прехрана,
за разцвет
народен,
са били
деца!...
И
тъй си мисля:
ще отминат часовете,
ще пробия път до къщи някъде по мрак,
ще отвъртя бушоните,
ще взема
някое
дълбоко нещо,
ще слизам
и ще слизам,
и ще слизам,
а през прозореца огънат
ще ми свети сняг.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.