* * *
... едното зърно
в пустинята неизчерпаема.
Улисва ме и светлината и скърцането на небето,
и костенуркиния бяг. А и гласа, приятно гъгнещ,
на дивеча опитомен.
Търпението ми напъхва ръце под времето увиснало
и го придвижва - там!
О, братя, чувствувам ви близки като стена,
която плува сред кръвта ми;
да тръгнем утре с твърда крачка,
да тръгнем към тревата влажна?
Тя се ослушва и расте,
расте и влажно се люлее,
люлее се нетърпелива,
люлее се от много мисъл,
че можем и да я надминем.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.