* * *
Дърво от птици на простора:
прибира се, гълчи стогласо,
последните трохи преглъща,
а хоризонтите угасват.
Луна го грее, сняг го вее,
разпява го оса, и вятър
се крие или се показва
с разкихан клюн между перата.
Но: ето я тръбата, блесва,
та цялото дърво избухва
и се отскубва и не помни
от името си нито буква.
Лети, звънти, кънти, сравнява
поле и връх, на куп събира
и пак разсейва цветовете
на кухничката и всемира.
© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet,
04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С.,
1989.