* * *
На изток е женският край на живота.
На запад се труди мъжът - див и потен.
Земята е глуха, но ето - потока
облизва кръвта от лицето на смока.
Мълчим. И не тръгваме. Още е рано.
Звездата отгоре кърви като рана.
Слез, слез по-ниско, кажи на нощта:
"Отивай си вкъщи! Да спре кръвта!"
Но как да узнаем кога е часът
да падне нощта, да стане денят?
Животните стенат от страх пред остена.
Човекът се плаши от мрака на времето.
Ние сме старците - пепел и плът,
старци, осъдени да не вървят.
Ще станем. Ще паднем. Звездата кърви.
Дъщерята е майка. А майката спи.
На изток към млякото ще изтече
кръвта на мъжа, това змейско дете.
Стани! Ти си силен! Стани и върви!
Дъщерята е майка, а майката... спи!
© Ани Илков, 1989
© Издателство LiterNet,
12. 02. 2004
=============================
Публикация в:Ани Илков "Любов към природата", С., 1989.