КОЗЕЛ
Аз - като млад - живеех до брадичката
в тревите.
Със слава името си не нахраних,
ала ден след ден
все по-надолу раснеха косите ми,
все по-нагоре - на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат.
- Защо - попитах - вие не искате от мен
това, което бих могъл да върна?
Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
и собствената си, остригана напролет, вълна.
Река ли - бурята ще ритна - да гърми!
Самата планина да проговори ще накарам!
А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост...
Тъй раснех аз с поезията си - надолу
по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв
и моя врат, и моята невинност
единствен дядо ми ги връзваше със вино -
червено като жертвената кръв.
Във онзи час, на есента под ножа
"Недей - му казах, - дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!"
Какъв бе тоя опит във зорите на живота?
В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! -
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовия лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка...
Изгубен бях сред сочната трева
в костюм на жертвено животно против грях,
но щом тревата тихо ожълтя,
изскочих гол от свойта кожа
и видях:
поникваха ми твърди, зли рога,
участвах във движението на сферите
и - сам ковач на своята съдба,
на път към пролетта, затънал в сняг,
във зодията на Козирога се намерих.
© Ани Илков, 1989
© Издателство LiterNet,
12. 02. 2004
=============================
Публикация в:Ани Илков "Любов към природата", С., 1989.