* * *
И тази нощ погалих ножа, листа,
погалих слънчовия златен двор,
погалих дългите ресници на звездите,
погалих чуждите очи, погалих своите.
Припомних на нощта: иди зад къщата,
петелът там намига на луната,
липа и явор се целуват като луди
и старците въздишат под земята...
Аз по-нагоре по живота се отмерих,
пораснал съм - добре съм ял и спал,
и мога да обяздя планините,
но кой ще дойде с мен - да ме възпее?
Оплетох се в нощта - погалих всичко,
то толкоз ме обича, че от мъка
търкаля своите очички по земята
и по петите все ме следва, просто пъпли...
Не пеете! - о, сякаш сте неистински,
нима не съчинихте стихове за мен?
Нали и аз ще заживея с кръв и писък,
ще се родя и аз през някой следващ ден...
Оглеждам се - съвсем друг и учуден,
все още нероден, а вече буден.
© Ани Илков, 1989
© Издателство LiterNet,
12. 02. 2004
=============================
Публикация в:Ани Илков "Любов към природата", С., 1989.