ЗАКЛИНАТЕЛЯТ И ЗМИЯТА
Гърчи се ужас във вяла пружина.
От студено стъкло е змията.
Като глух древен сън
заклинател
нея гледа, а сам се заклина.
И от сит и оскъден живот, и
от безлюдния бит, от тълпата,
а пред него се сипят банкноти
и вали листопадът им златен.
Като бяла змия покорна
над челото му трепка чалмата.
А надменно
и зло, и гордо
вие пръстен студен змията.
Тя змийчета би народила,
би събличала пръстена лъскав...
А сега - за какво й е жило?
Кой ще чуе,
дори да изсъска?...
© Ригор Барадулин
© Зоя Василева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2001,
№ 12 (25)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.