НА ЕЛЕНА

web

Елена, твоята прелест е за мен
като никейска галера от древността,
понесла странника, унил и уморен,
през уханни морета с лекота
към роден дом и родни места.
Аз в бурни стихии бродих несломим,
но върна ме ти - с лице на наяда
и с коси хиацинт* - към бряг любим,
където грееш ти като Елада
и блестиш, красива като Рим.
На своя прозорец, в лъчи огрян,
като богиня ти стоиш сега
с ахатов светилник в ръка!
О, Психея, мой божествен блян,
небесните земи красила досега!

 

* Хиацинт(ов) (от гр. huakinthos) - зюмбюл(eн). Това е един от любимите епитети на автора. Още Милтън го използва в “Изгубеният рай" (Paradise Lost, IV, 1, 301), за да обозначи “тъмен цвят, вероятно тъмнокафяв". Не случайно го употребява и По. Изследователите на творчеството му предполагат, че тук той е искал да оприличи косата на Елена с виещите се цветове на зюмбюла или по-скоро с пурпурно-лилавия им оттенък, с какъвто бихме си представили косите на морските нимфи. Ето защо, по мое мнение, епитетът не може да бъде пропуснат или заменен със синоним, поради своята уникалност и митологическото си съдържание: в гръцката митология Хиацинт е красив юноша, когото Аполон обича и по-късно убива от ревност. От тялото и кръвта му Аполон отглежда прекрасно цвете. (Б.пр.)

 

Настоящото стихотворение е публикувано в окончателния си вариант в “Гарванът и други стихотворения" (1845). Предполага се, че то е написано в памет на Джейн Стенард, майка на негов съученик, в която По е бил влюбен. Същата умира през 1824 г., когато той е на 15 години. Поетът я наричал “моята първа идеална любов".

 

 

© Едгар Алън По
© Явор Димитров, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2000, № 11 (12)