* * *
От синевата - ни следа,
дими небето като кратер.
Укрили сме се от дъжда
във музикалния театър.
Коприна, лен... И поглед свел,
мълчи тромбон до клавесина.
Цигулка майсторът е взел
да я лекува от ангина.
Спят всички в прашния пейзаж,
сънува сън красив фаготът.
На дъното на стар витраж
като мушици дремят ноти.
Тук целуни ме, в този свят!
Да чуя тука пак: Обичам!
Лангбардовият сив площад
на привидение прилича.
Флейтист един, не знам защо,
помаха ни със обич в здрача.
А твойто есенно палто
като сопрано тънко плаче.
Съдбата не, не този час
прикрива ни, а Минска есен.
Невидими сме ти и аз
в затихващия дъжд отвесен.
Отдавна спрял е да плющи
и на ленивото анданте
не е подвластен музикантът,
а само ние - аз и ти.
2 септември 1993
© Леанид Дранко-Майсюк
© Зоя Василева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2001, № 10 (23)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.