* * *
А преди зазоряване глухо земята разтърси
свойте тъмни недра, забуча като вряща вода,
през мъгливите просеки хукнаха лосове бързи
на задъхани, силно уплашени, луди стада.
Кой бележи им пътя внезапен в мъглите студени,
кой е вдигнал сега тези умни животни на крак?..
По елите вековни се чупят рога разклонени,
но водачът ги води на изток - към сигурен бряг.
А в окото му мътно събрани са сенки вечерни,
разпокъсани сънища, сбъркани рождества:
слепи рисове, риби двуглави и щъркели черни
и безкрайни пространства кафяво-червена трева.
Той с вековен инстинкт взема ловко завоите резки
и завръщайки малките лосчета, пак тича пръв,
и ги води, и води към чужди гори Тилилейски,
сякаш глутница вълци свирепи ги гони със стръв.
А с прозрачна прохладна роса изкушава тревата,
но не дава той глад или жажда да се угаси -
с паметта на дедите предчувства, усеща злината
и увлича невинните лосове - да ги спаси.
Вдига с копита
чернобилски прах,
носи през горите
чернобилски страх...
© Генадз Бураукин
© Янко Димов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2001,
№ 12 (25)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.