МОЛИТВА
Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.
Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.
Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.
А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.
Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.
Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя - както винаги.
Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?
Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.
Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.
Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.
В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.
© Чеслав Милош
© Силвия Борисова, превод.
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2001,
№ 12 (25)