ДАР
Варфаламей, един чудак,
съня ми навестява пак.
Калъф донесъл е
и знам -
лежи една цигулка там.
- Вземи я, хич не ми е жал.
Да свириш Бог те е избрал.
Тя пя със мене и въздиша,
когато беше жив Францишак…
Отвръщам на Варфаламей:
Аз знам, Орфей от мен не става,
достойна тя е за музей.
Музеят по й подобава.
А той ме следва и твърди,
което казал бе преди:
- Ще страда моето сърце,
додето я държа в ръце.
За своя син я пазех, сине,
но той във Прусия загина…
Вземи, такъв ми е заветът.
Аз искам. Иска и небето.
Поех я.
Тя изтръгна звън…
Пророчески бе този сън.
Защо я взех? Какво умей
синът на селския Орфей?
© Алес Писмянков
© Зоя Василева, Стефан Поптонев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2001,
№ 12 (25)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.