* * *
Градини пищни - белогръди мечки -
зад тарабите с острите греди.
И ето - сякаш приближават вече
овошките до едрите звезди.
Мъгла в дола разстила се и тропа
по тарабите вятър
полудял.
Внезапно размирисва се конопът -
примамка за синигер закъснял.
В отмала сънна ябълките зреят.
А питаш ти - и не за първи път -
Дървото на познанието де е?
Къде расте?
Градините мълчат.
Мълчат. Дори с листа не трепват плахо,
макар че още спомнят си нощта,
когато в адски огън се печаха
и разтопени, гаснеха в пръстта.
Над въглените като в друга ера
се мярка силуетът на Адам,
но не горяха нито райски двери,
ни Изкусителят лудува там...
Плодът е същият. А и звездите.
Като преди те светят и до днес.
... Евдокия, не бой се от злините,
във днешните градини плодни влез!
© Аляксей Писин
© Янко Димов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2001,
№ 11 (24)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.