СЛЪНЧОГЛЕД
Примамва ни с дъха си слънчогледът,
ала съвсем не му е до това.
Той слънцето по стъпките преследва,
нагоре вдигнал пламнала глава.
Той пръв приветства неговия полет,
по пладне с него е лице в лице,
а вечер пръв надолу свежда поглед,
заслушан сякаш в земното сърце.
И на нощта в обятията тъмни
той, милият, потъва изморен.
Като че ли два небосклона стръмни
със слънцето пребродил е за ден.
Но други слънчогледи по земята
към синевата гледат в утринта.
О, слънцето невръстните си братя
е пръснало до края на света!
1946
© Аркадз Куляшов
© Христо Попов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2002,
№ 2 (27)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.