Моя малка Алиса,
моя тъжна Алиса,
ти вече няма да отглеждаш гарвани
с въпроси към вълшебното огледало.
В новогодишната прегръдка на студа
ще изгориш до клечка думите
и баба ти ще те прегърне
в залязващата люлка на небето.
Денят е по-дълъг от век.
Алиса, живот мой, ти вече
няма да сънуваш Ана и вълците,
стареца и вълците, църква за вълци...
Време е за крадеца на праскови
сам да надникне в деколтето на паметта
и да открие кой изяде Пенлевето, детето, битието...
Тринадесетата годеница на принца
ще се огледа в мълчанието на агнетата.
Сега си седмото козле,
което иска,
но не помни вече нищо.
© Владимир Стоянов, 1999
© сп. Мост, 1999
© Издателство LiterNet, 01. 12. 1999
=============================
Първо издание, електронно.