Любовта, варварството и домът като основни битийни мотиви разкриват нагласата на човека да осмисли и типологизира огромното пространство на хаоса вътре и извън себе си. Те са начин последният да се преозначи като космос (система със своя нравствена нормативност и уреденост). Старите гърци достигат апогея на мисълта си в това отношение при неоплатониците. Плотин например издига триипостасната концепция за смисъла на битието. Не е трудно да разпознаем в нея като теза любовта, антитеза - варварството, а синтеза - домът, опитът за примиряването на крайностите в посока към доброто и възвишеното. Неслучайно толкова дълго (цели 10 години) Одисей се завръща към Итака, пътувайки между любовта (обичта към Пенелопа, Телемах, родната земя) и варварството (коварното отмъщение, замислено и осъществено срещу Паламед, ослепяването на Полифем - сина на Посейдон, избиването на женихите...). Това е времето, в което той постига житейската мъдрост (мярата между крайностите), открила последното и единственото си убежище в родното огнище. Затова в началото на ХХ век големият гръцки поет Кавафис в едно свое стихотворение ще възкликне: “Когато тръгнеш нявга към Итака, // моли се пътят ти да е далечен.” Християнството ще се развие въз основа на неоплатоническите възгледи, издигайки триединната представа за бога-демиург: отец-син-свети дух - т.е. теза-антитеза-синтеза на личностно равнище.
        Представата за диалектическата триада любов - варварство - дом като микромодел на мирозданието и смисловите параметри на отделните ипостаси вълнуват много писатели през различните епохи. Особено пластичен и философичен акцент получават в разказа “Самодивските скали” от Елин Пелин.
        Момците в селото гледат на Магдалина като на красива вещ, която желаят да притежават. Осъществяването на предпоставената цел провокира два подхода, пряко отразяващи грубо битовистичния манталитет на еснафа. Единият е покупко-продажбата, другият - насилието. Първият припознава корените си в патриархалната ритуалистика, когато родителите определят за кого ще се ожени чедото им, изхождайки само от собственото си становище по въпроса. В случая патриархалната нормативност е нарушена едностранно. В посока на нейната консервативност и авторитарност действат кандидатите. Те пускат в ход обещания за помощ, влияние, пари. Бащата на Магдалина обаче не е каноничният родител-диктатор, а човекът воден от любовта към детето си, готов на всичко. За него житейският избор на дъщеря му е изконното й човешко право и неоспорим шанс за себедоказване: “Аз не съм господар на нейното сърце... Нека по своя воля си избере юнак.” Бащата не желае дарове и обещания, чиято цена е дъщеря му. Напротив, той е решен да даде всичко (и живота си, ако потрябва) за детето. И повествованието категорично маркира тази готовност. Най-напред отритнатите женихи палят колибите му, после слагат под нож цялото му стадо. Но драматично-трагично и възвисяващо звучат думите на стария баща, “прегърнал наскърбената си дъщеря”: “Не ти се сърдя, дъще. Не съм господар на сърцето ти. Избраният от теб юнак ще бъде и от мен избран.”
        В този момент неслучайно водеща роля на съдник в повествованието заема Магдалина. Не мъжът, а жената ще се изправи срещу агресията, издигайки единственото си оръжие - любовта. Именно от обич към баща си, тя поема инициативата в свои ръце; а също и от желание да докаже що е любов на всички самозвани кандидати. Обещава да се омъжи, за да спре насилието, но... Точно това голямо “Но” е препъникамъкът в повествованието и носителят на същността на разказа като жанр според Алексей Толстой. То въвежда ритуала на инициацията (посвещението) и преосмисля любовта като поданица на други, непатриархални разбирания. Залогът за женитбата е условието на Магдалина: “Ще взема оня, който ме изведе на върха на Самодивските скали.” Преведено на езика на конкретните факти - готовност за смърт. Едва ли е случаен този голям залог. Той постига две цели. Първо показва, че цената на Магдалина не е толкова ниска и битово-еснафска. Второ, че любовта и смъртта (Еросът и Танатосът според Фройд) са двата първични инстинкта или влечения, управляващи човешкия живот и взаимно допълващи се.
        Поставеният залог е разигран по познатата ни фолклорна схема (условията, които трябва да се изпълнят, за да се вземе ръката на царската дъщеря). От своя страна самите условия (препятствия) са единствено възможният начин да се стигне до декодиране същността на пожеланото. Т.е. Магдалина предупреждава: “Добре! Ще дам любовта си, но на оня, който знае (или разбере) що е любов.” Само че изведнъж се оказва, че страшният път, минаващ през смъртта, плаши. Кандидатите не искат да рискуват. С житейския им жест на отдръпване разказвачът изрича присъдата си над тях. Те не са достойни за любовта, защото не я познават и не искат да я познаят. Следователно нямат правото и да я получат. Нещо повече, самите те се признават за победени, защото и за най-повърхностния читател е видима поведенческата им метаморфоза от агресивна самоувереност към пасивно безволие, акцентувано със словесните маркери “се смутили”, “омърлушени”, “замислени”, “скришом” и т.н. Но всяко правило си има изключение. Така и в повествованието, което се композира на основата на опозициите традиционно - нетрадиционно, добро - лошо, възможно - невъзможно, изключението е следващият смислов ключ: “Само Перун не се отчаял.” Тази констативна реплика носи изключителен смислов потенциал. Единицата е противопоставена на масата и изведена в силна позиция. Множеството е победено и отстъпва пред личността. Перун печели победа не само над останалите кандидати, но и над старците, които играят роля на неоспорим авторитет в живота на общността:

“- Безумец! - укорявали го старците. - Да загине за една жена!
  - За една любов! - отговарял момъкът.”

“- Ами ако загинем? - попитал момъкът.
  - Ще загинем заедно - отговорила тя...”

А колко смислово натоварена е хитростта на Пенелопа, заповядала на прислужницата Евриклея да изкара от спалнята разкошното легло и да го застели за победителя. Одисей печели и тази последна битка за своето окончателно прибиране в дома с думите: “О, царице! Та кой може да помръдне от мястото му леглото, което изработих сам? Нали знаеш, че то е направено от грамадния дънер на маслината, която растеше край двореца. Сам аз я отсякох и като изградих около дънера стена, направих от него легло... Но може би някой в мое отсъствие е отрязал с трион дънера и е преместил леглото?” Тези думи са истинското духовно разпознаване на голямата любов. Корените й не са и не могат да бъдат отрязани, нито пък изгорени от страстите еднодневки в “Самодивските скали”. Пенелопа и Магдалина са верни не просто на мъжа-покровител. Те самите са покровителки на своята обич. И в двата случая те са крилете, силата и съзнанието за пристан на своите избраници. В разказа на Елин Пелин битовото определение “дом” е изцяло заменено от представата за него като духовна територия. Самата любов на Перун към Магдалина се превръща в боготворено и единствено убежище.
        И колко е хубаво, че ги има тези романтични примери, когато толкова често в нашия дом започва да мирише на варварство.