НОЕМВРИЙСКИ НОЩИ

web | Под нашето небе

Дълги нощи, ноемврийски нощи!
Вихър пее в мрака по-зле още,

писка в улици, в комини плаче -
сладък сън не иде до клепачи.

Палвам свещ, слухтя и мисля ази.
Мисъл ведра нощ за мен не пази.

Във душа е тъмно, навън тоже;
скръб прегръща ме в самотно ложе.

Що да мисля - нощ да се премине?
Ум отбягва минали години.

Много горест в тях, мрак много има.
А напреде - безконечна зима.

Взех да мисля, пролет че ще дойде -
пролетта, що благи господ води

за поля, гори, небе, рекички
и която чакат малки птички,

и заспалото в земята зрънце -
и на мене лъхна топло слънце,

и дойде ми мирис от цветята,
и чух младий фъфъл на листата...

На, из тях подава се главица
драголибна, с пръста на устица.

Под дървята ние сме двамина...
Славей пее в тихата градина.

Всеки шум и всяк далечен тропот
стряска наший боязливи шопот.

Аз ги помня трепетните устни
и словата мили, безизскусни,

и светлика на тез очи черни
в тайната на сумрака вечерни...

Боже, колко е това далеко!
Ала ето: неусетно, леко

ликът дръпва се, бледней, изчезва,
кат звезда, що някъде залезва...

Зимна буря вий навън и плаче,
сладък сън не иде до клепачи.