СОПОТ *

Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,

към теб душата ми стреми се,
въздиша - твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.

Там - наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил,
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил;

де майка млада с грижи мили
обсипвала ме и с любов,
де растох и набирах сили
за бурите да съм готов:

и дворчето ни дълго, тясно,
чучура с бистрата вода,
и чемишира виждам ясно,
и люлеката край зида.

Аз виждам и школото мило
белнàло се на оня рът,
душа ми детска закърмило
с любов към бога и светът:

зад него - Трапето, де млади
играли сме по голий хълм,
и вази виждам водопади
балкански, чувам ваший гръм!

И тебе, манастирьо, сгушен
в планински рай със твоя бор -
рай сенчаст, тих, приют радушен
на воля, хлад и птичи хор;

и тебе там, засипан замък,
и вас над него, върхове -
о Остро бърдо, Петков камък,
Амбарице, де ветрове

отнасяли са мойта шапка,
на гости колчем идях вам:
при ваший вид сърце ми тряпка,
душа ми пее като в храм!

О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.

Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?

И всичко, всичко скъпо мене
сега го виждам отдалек -
поема сладостно виденье,
с душа ми свързано навек!