ГОСТНАТА СТАЯ

web | Люлека ми замириса

Пак във времето предишно!
Моят утрен час цареше:
бях детенце шестгодишно,
Кримската война гърмеше.

Но за моят умец детски
и невежество благато
бурите, войните светски
бяха нещо непознато:

бяг, игри, борби и крясък,
бой с по-малките ми братя
имаха чаровен блясък,
бяха главни ми занятья.

Гостната ни бе тогази
с черги шарени постлана.
Тъмничка я помня ази,
но пак - светла и засмяна.

Стая мила за сърце ми
с вехтий си часовник стенен
със топузите големи -
събеседник драгоценен;

с побледнелите картини,
във кои се дълго взирах
и кат близки и роднини
образите в тях намирах;

с огледалото старинно
(как кривеше то лицето!),
с дългите полици, дето
съдове стояха чинно;

с раклата, отде крадеше
сладко, захар челяд щура,
и с поличката, де спеше
цялата литература

българска - куп сиромашки
от книжлета изподрани,
от борбите ни юнашки
придобили тежки рани.

Често взорът ми се спреше
до прозореца с кръстати
пречки. Там жена седеше
с книга във ръка. О злати

спомени от края роден!
Тя бе млада. На стъклото
обликът ù благороден
се рисуваше, челото

кат за прочит бе навела,
прочит втренчен и безгласен,
в кой потънала бе цела...
О, лик хубав с поглед ясен,

мил и скъп за мен навеки,
под лучите му що раснах,
дор към бурите далеки
кораба си смело тласнах:

майка ми! Тя там седеше!
И с очи, кои блестяха,
цели часове четеше
вдълбочена "Телемаха"...*

 


* Първият му превод от Пиперова (1845).

 

 

Иван Вазов, 1919
© Издателство LiterNet, 29. 03. 2003
=============================
Публикация В: Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. IV.