На хълма си стои от памтивека, ни път към нея води, ни пътека. Вратата и обрасла в коренища, във лапад и в божур, в коприва пищна, затворена и пуста е отдавна. И кладенецът даже е пропаднал, змии просъскват в камъните сиви и плесен старото ведро покрива. Но хората говорят, самодиви след залез слънце вътре се отбиват. Косите си разплитат, обикалят и буен огън под липите палят. Тогава къщата се съживява, сами прозорците и се разтварят, заключените стаи са готови да приютят стопанките си нови, а масата, приготвена за брадва, че пак ще е застелена, се радва. По цяла вечер къщата празнува и само месецът над нея плува, присяда в ореха и бди ревниво, докато къщата е жива, жива!