А ти заставаш пред статива,
обзет от светъл птичи плясък.
Крила и сенки се изронват
под четката ти като пясък.

Залязва кон зад хълма бавен.
Просветва хълбокът му потен.
И ти във този миг разбираш,
че си понякога самотен.

Че в делника ти има проза
и не прилича на спектакъл.
А си щастлив, едва когато
върху картината си плакал.