Станчо Пенчев - Тринадесет притчи (1)

ТРИНАДЕСЕТ ПРИТЧИ

Станчо Пенчев

(1)

Двама непознати мъдреци се срещнали на светски обяд:
- Нямате вид на човек, който харчи земното си време без угризения? - рекъл първият.
- О, уважаеми господине, пребивавам, но не обитавам... Но какво ви е довело вас? Приличате на неизлечимо болен, комуто са подарили златен часовник.
- Огледалото на страстите. Всички се оглеждат, макар да не вярват, че ще се познаят.
- За мнозина светът е зала с огледала и житейското им време, докато я преминат. Но нима знаете друг път?
- Пътищата са като млечните зъби на детето. То ги усеща свои и вечни, додето не паднат.
- Защо човечеството е толкова влюбено в изкривеното си от болка лице?
- Пътечката на болката често изкачва планината от безразсъдство и подражание в глупостта...
- Но какво чака човеку на първата вишина?
- Трезвостта на безсилието.
- А на втората?
- Усетът за душевно безпокойство.
- На своя връх всеки е сам.
- Но със самотата на взиращия се в небесната вис.
- Ние с вас, съдушевнико, сме обущари.
- Да. Трябва някой да изкърпва протритите от друмищата обуща. Босите нозе се боят от студените височини, а надеждите изглеждат върху птичи крила.