Госпожо, съблечете скръбната коприна,
махнете непотребните дантели!
Аз ще откъсна двете обли дюли,
ухаещи на гълъбово вино -
в което плуват жални светлини
и мигли на преминали жени.

Свалете после тая кожа стара,
градината със розови овали -
ще ги нарежа с шпагата си зряла
на резени, покрити с тънка пара.
И само синя вена - жилав бог -
ще пружинира като смок пред скок.

И нека да сте вена, само вена! -
Ожесточен камшик в амфитеатър,
една безкрайна синя връв, с която
си връзват гащите във безистена,
отровна струна или къс конец,
зашил стомаха на площаден жрец.

Но кротка е смъртта... Над нас възлиза
възвишено сияние от ножа.
Аз искам само вената, госпожо,
безпаметно, безписмено, по риза...
И чувам хор от ангелски сърца
в гърдите на заченати деца.

Започвам да записвам: виждам, плачат
къртици над червените си кожи...
Аз омотавам вената, госпожо,
около моя врат пъпчив и мрачен.
Тържествено над ледения ров
ще се изплези моята любов.

                                    П. Д.