В купето вцепенено тайно пеех,
кървяха в челюстта ми едри гласни,
издрани между зъбите ми властни.
Отровното мълчание люлеех -
а в лодката свистяха сухи старци.
Тогава чух по мене да се стичат
на състарената жена очите,
и после - миглите, ръцете здрачни,
и думите искрящи от досада:
- Прощавай, ама страшно съм самотна.
Измънках сладко: - Аз не съм самотен.
И тя погали кожата ми млада,
покри ме с тишината си безцветна
и трескаво из мене затършува,
като вълчица гладна в зимна шума;
гръдта й във ръцете ми просветна.
Провиждах: тя е сребърна, стипчива,
увива се, свисти, души, отпуска...
целувам варварски горчиви устни,
провирам се през тях, пламтя, изстивам,
изтичайки...
Видях я как блестеше,
изгубена в съня, допита, стара,
как слезе на една кристална гара
с прозявката на стареца отсреща.
И тръгна по отвесната арена,
на бузата ми като слънце лъсна,
преди да я убия в паметта си,
една сълза излята, съчинена.
Павел
© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet,
09. 07. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб",
1999.