Моята Емилия се дави
в примката на белите дантели,
слънцето у нея се избели,
разцъфтя утробата лукава.
Тръгна ален бяс, изгря в очите
сладкото сърце на карнавала,
затуптя Емилия - изпита,
кървава, дълбока, пощуряла...
Твоята кожа е целият свят, Емилия.
Твоето ложе е люлчина смърт, Емилия.
Рухнаха гърдите й високи.
- Миличка, как искам да огъна
твойто слънце с хладните си зъби,
шията ти - под дъга от нокът.
И избих очите, и ги плиснах.
(Моята Емилия се моли!)
Разполових утробата набола -
и езикът ягодов увисна...
.................................................
Бяга убиецът бял,
ех, милия!
Свети в димящата кал
Емилия.
Котенце ближе от студ
душицата.
Плаче над нежния труп
полиция.
Павел
© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet,
09. 07. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие
Аб", 1999.