Сега ликува Гостенката, скита се
по тайното ми тяло рови с гвоздеи.
Звънят в усмивката й жлъчни бисери
и капят в мен на устните й розите...
изчежда ме невиждащата Гостенка,
на тласъци прониква, упоява ме
помиен аромат, просмуква костите,
и страшно греем - пухкави и алени -
увиснали над мъртвата Бастилия.
Челата си тълпите бият сцепени,
а Гостенката се кикоти: - Ето ни!
- Народът е красив в смеха на силата!

И нека бъде силата на нищите!
Разпадам се от смях... От гилотината
ще потекат реките на Утехата,
ще се нахранят до насита мишките,
ще ги сбере окото на камината.

И няма да се върна вече в стаята,
и няма да кървя в душите каменни.
Насилват Гостенката братята замаяни,
я Тя цъфти... и аз изтичам, няма ме...
 

“Кои имат излишни сълзи, за да оплакват труповете на враговете на свободата тогава, когато сърцето на патриотите е разкъсано?”

Коло д’Ербоа