Още пие баща ми, той сам пресушава света,
той надвива предсмъртния свян на пустинните устни,
омотава край слънцето сиви криле, сухи мускули,
и се люшва над празни гърла и молитви,
бавно гази смъртта, сред мътилката литва
към безсмъртни канали и вечни зловонни блата.

Дълго пие баща ми... От очите му тръгват мъгли,
сучат жилави сенки, като вълци баща ми ограждат.
Няма край тази течност... Няма край тая жажда...
И баща ми изпълва нощта, храбър, пълен с отрова,
и ще трябва да пие до края на моето слово,
и додето отровният дъжд върху болния дух трополи.