Реч, произнесена от файтон в работническия
квартал на 20 декември 1994 година

Тези плачущи татковци под върби абаносови
крият криви усмивки, защото е щастие
да изпратиш детето си някъде другаде,
само тук да не бъде... Озъбват се носово,
малко гробче поръчват със форма на Австрия
и изкуствено славейче вечер - за будене.

Но къде заминават децата ни, татенца?
С тези лодки, които минават за дъбови,
ала пак ни минават, защото са чамови
ще заминат на дъното... Дайте грозните патенца
и децата ще стигнат до остров със гълъби
и до свят, в който плачат хамали и камъни.

И когато се върнат децата ни с фракове,
пролетта ще ухае на призраци чувствени
и ще цъфнат луни над далечните гробове,
ще посеем зърната на белите макове,
и децата тогава ченета изкуствени
ще извадят за нас от мистичните джобове.

И ще сложим ченетата златни и истински,
и с богати усмивки ще тръгнем сред хората,
милиарди слънца ще се къпят в устата ни.
Ще настъпи Зората на нашето кискане
и в свистящите струи ще скърца умората
като шлеп със селяци към рая изпратени...

Но сега спят децата и клепачите синкави
скриват двете луни на зениците сплашени.
Всеки татко повива сам своята мания,
на детето си стъклено шепне: - Ех, синко, ти
ще забравиш за нас, но спомни си за нашите
жълти зъби с коронки от гнили мълчания.

     Глас от тълпата:
Недалеч от пазара
сто ковача коват
двеста детски ковчези.
А поетът повтаря:
-Тиха смърт, свята смърт.
Ей това е поезия!

     Тълпата запява:
Тиха смърт, свята смърт.
Всички спят в този Път.
Свята двойка от Там ни следи,
бди над Пътя с две черни звезди,
те - любов или смърт,
те - любов или смърт.