Втори (печатан) вариант на словото,
произнесено пред служителите от обредните
домове на 18 септември 1993 година

Започваме с летящите букетчета
и стъкления ритъм на стотинките.
И после - сто ръце съблекли въздуха
и сто глави изгубени във търсене...
Жени раздават захарни човечета.
Не трябва никоя да плюнчи бримките
на своите чорапи! Нека пърхащи
да забавляват гостите навъсени!

И чак тогава влизат мажоретките -
с хусарски шапки, хрускави и хрисими.
Дорийските колони на краката им
се люшкат като при земетресение...
А кръстникът, надвесен над салфетката,
спонтанно нека да крещи “Брависимо!”,
и всеки трябва да започне яката
да се изпълва с чисти намерения!

И идва ред на номера със негрите.
Те почват танц там-там със тарамбуките,
додето шоколадите им схванати
не се издуят като черни гларуси
и се издигнат ниско над тополите,
и отлетят през цепките на скуката...
(И после негрите превръщат банята
в студентски град от екзотични фалоси.)

Тогава майката ще стане вихрена:
Ще мислят младоженците за наема,
с хорото майките ще спрат естрадата,
бащите ще приклякват като гарвани.
Накрая всички се събират стихнали
и издълбават с ножчета сгъваеми:
Ах, нека само се разбират младите,
а ний с каквото можем ще помагаме!